Храмът на Абелон

Префуча през сърцето на кралството като подводна ракета. Оставяше след себе си гъста пътека от бели балончета, както и стъписани погледи от познати и непознати събратя. Малцина е опитаха да го спрат,за да го поздравят или да си поговорят с него, но биваха отблъснати с груба досада и някои се оказаха чак в съседния риф. В момента ми следвало да е очеваден факт, че момчето не искаше компания. Нещо повече, той не можеше да търпи такава. Не и в настоящия момент. Искаше само да плува да плува, и пак да плува. Да изпразни съзнанието си и да пропъди мислите от главата си. Изпитваше неописуема нужда от това. В последно време се задушаваше от всичкия фалш на единствения свят, към който бе пригоден да вирее. Съзнаваше, че може да принадлежи единствено тук, а се плашеше, че започва бавно да намразва това място. Всички бяха перфектни, или поне се преструваха на такива. Всичко се предполагаше да е такова – мирно и красиво. Ала не беше.
Хенриус беше пропилял години от живота си в опити да се самозаблуждава, че е, но това не промени истината. През цялото това време единствено си бе затварял очите и сега не спираше да се пита защо. Всъщност това бе въпросът, който не беше спрял да го измъчва. И не беше само това място, Хенриус беше сигурен. Небесата бяха нищо гнило по природа, нещо пълно с жестокостта на заслепените то могъщество и власт, от мегаломания и високомерие. Лицемерие. Убийства за забавление. Заговори. Всичко тънеше в разкоша на божествената сила, но никой не поглеждаше зад бялата завеса. Защото уви, ако погледнеше, след това тя щеше да му изглежда черна. Рискът от разкриването на една илюзия бе огорчението, което можеше да последва. Или по-лошо. То можеше и да коства нечий живот. Но пък мълчанието и слепотата можеха да костват доста повече.
Усещаше как течението се предава пред непростимата му упоритост. Скоростта започваше да изтрива мислите, но угризенията и гневът оставаха непокътнати. Те все така стягаха сърцето, биещо като полудял барабан. Кипящата във вените кръв сякаш заплашваше да си пробие път навън. Не спираше. Като че нямаше път пред себе си. Реално погледнато беше така, нямаше път, не го виждаше. Не и такъв, който би искал да следва. Без отправна точка, без цел и посока. Движеше се напред със скоростта на светлината, а сякаш нещо го дърпаше назад, към бездната от която нямаше излизане.
Не искаше да си затваря очите повече. Не искаше да си мълчи, не искаше да си кротува като някоя смирено ангелче. Бе твърде противно на същността му. Чувстваше де длъжен да отиде на едно място и да зададе един въпрос. Може би нямаше да получи отговора там, но вече взе решението да не се връща обратно в двореца. Толкова пъти я бе виждал преди. Неговата създателка. Но така и не я попитал, защо ли не я бе попитал? Къде бе сгрешила с него и защо трябваше да е различен. Защо точно той?
Боеше се да не би самата богиня да няма отговор на този въпрос. Или отговорът да не му хареса и да не му се стори задоволителен. Навярно дори нямаше да го зададе на глас в храма й, а щеше да си остане в капана на болното му съзнание.
Опашката му внезапно забави ритъм, а от рязкото намаляне на скоростта русалът се оказа залепен за един нелюбезен октопод.
- Ей! Пусни ме! – оплака се на октопода, след като усети как се уви около него и започна да го „масажира“ с гъбичките на пипалата си. – Не ми е до игрички, ще те изпепеля! – премина към устна заплаха, когато милата молба не свърши работа. Ама този октопод беше твърде глупаво същество и не го оставяше на мира. Опита са го отдели от себе си с ръце, но създанието го обгърна като в любовна прегръдка. Само това му липсваше, октопод да се влюби него. Може би трябваше да се помоли не на Абелон, ами на бог Локи да го превърне в прах, че да не му се налага да търпи това.
- Акула! Мече! Гума! Мида! Русалка! Агх... – опитваше се напразно да си спомни коя беше магическата думичка, с която можеше да отвлечеш вниманието на октопод, но така и не се присети. И скоро това беше без значение, защото пърхането на криле подплаши всичко живо, плаващо в близост до Хенриус.
Младежът се огледа наоколо наостряйки сетивата си на четири. Забеляза пет сенки да кръжат над повърхността. Скоро се скриха някъде и нашият герой реши да стори същото. Отправи се бързешком към любимото си скривалище – тъмносин корал с размерите на скала. Подаде ле предпазливо на повърхността, за да види какво се случва. Едва повярва на очите си, но нямаше друго обяснение за крилете. Това бяха демони. Не, всъщност не бе изненадан толкова. Трябваше да е точно каквото си мисли. Тя ги бе изпратила! Бе изпълнила заканата си.
Но не това бе най-лошото. Едва сега осъзнаваше истинското предателство, което бе извършила майка му, Урсула. Не просто бе поканила демони, те бяха тук с конкретна цел. И в момента бяха достатъчно, за да я изпълнят.
Хенриус реши да използва закърнелите си екстри и поразтърси тяло, скривайки се отново във водата. Успя да накара скритите ципи на ръцете му да се разтворят и оттам се изстреляха няколко камшикоподобни пипала. Визуализира местоположението на демоните и изстреля тъмносините си камшици навън. те се подадоха от водата като оживели въжета на кораб. Две от тях успяха да уловят по един демон и да го потопят във водата. За тях процедурата беше фасулска. Просто спря досега им с кислорода. Но при следващи си опит да залови останалите, те вече бяха подготвени да..заловят него.
Полетя във въздуха, издърпан от враговете си. Когато се приземи пред тях успя да види само кръвожадните им погледи. нямаше време за друго. Опашката му изчезна, но докато се опомни вече усещаше чужди нокти да дерат кожата му.
- Изнежено русалче...къде се бъркаш!? – чу непростимата подигравка по свой адрес и се вкопчи свирепо в ръцете, които го душеха на метър от скалата. Овладя долните си крайници и запрати два ритника към демона. Залюля се несигурно на земята, когато се освободи от хватката. Не можеше да хаби време в мисли. Спусна се към отсрещния като хищник и бе готов да го убие. И щеше, ако му беше позволено. Гръбнакът му бе почти прекършен от силните крака на другите двама.
- Мека възглавничка. – чуваше смеховете им и кръвта му закипя отново. Превръщаше се в някой друг и не успяваше да възпре процеса. Заръмжа и се изправи въпреки тежестта върху себе си. Нахвърли се върху когото видя, преряза нечие гърло с фината си ципа. Чу се самотно цамбуркане във водата. Вече не осъзнаваше случващото се и не можеше да се спре. Независимо колко рани понасяше, усещаше болката все по-притъпена и накрая му се струваше като един мираж. Погледът му беше празен откъм милост, там стоеше просто инстинктът на дивото и опасно животно, бранещо територия. Самотен писък огласи въздуха. Откъсвайки черните криле на демона, успя да се осъзнае, но късно. Кръвта вече бе покрила ръцете му. Допреди малко кръвожадните очи сега го гледаха като въплъщение на безмилостното зло. Видя как се скри то погледа му, скачайки доброволно в океана. Може би малцина знаеха това, но демоните бяха вкусни за доста морски същества в Рейндор. Това правеше кралството така безопасно, или поне до днес беше така.
Премигна няколко пъти, пускайки откъснатите криле. Те полетяха надолу и вълните ги отнесоха. Едва сега започна да осъзнава станалото и какво беше направил. Страхуваше се да се огледа, затова подмина както Абилон, така и погледа ѝ. Не искаше да разбира каква гледка бе в нейните очи. Откъслечни моменти преминаваха през съзнанието му. Всичко това бе направил, усмихвайки се по-широко от врага. Прокълнат ли беше? Не знаеше. Не знаеше и какво живееше в него, но колкото повече страхът надделяваше, толкова по-силно ставаше То.
Свлече се пред храма, едва дишайки. Пораженията бяха доста големи, дори не бе сигурен че собствената му регенераията ще помогне в този случай. Придърпа висящите лиани, откъсвайки част от тях, с която да се загърне. Не знаеше как успяваше да мисли за благоприличие в такъв момент, когато може би умираше...

Адреналинът бавно спадаше, отпускайки хватката си около изопнатите вени. Замъгленото съзнание се изясняваше, като небе, чиито облаци се бяха разсеяли изневиделица. Тепърва започна да чувства какво му бяха причинили. Не че сам не си го беше търсил, очевидно. Но юнаците не се оплакваха, нали?
Болката несъмнено беше интересно явление. Понякога можеше да я чувстваш като илюзия, а да си на прага на смъртта. Понякога пък можеше да ти няма почит нищо, но да се чувстваш така сякаш, че умираш. А в момента беше необяснимо. Единственото, което го притесняваше, бе онова, което бе извършил и това, в което...се превръщаше.
Преди не беше такъв. Но колкото повече опитваше да се върне в миналото и да види някогашния си образ, толкова повече той избледняваше и го вкарваше в объркан водовъртеж от въпроси. Сякаш някой, или нещо, опитваше да го заличи, да му отнеме единственото, което уж никой не можеше да ти отнеме. Разсъдъка. Собственото ти Аз.
Все повече започваше да се пита кой е, но всъщност не това бе правилният въпрос. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че има още нещо. Още Някой.
- Не ми дължите нищо. Просто постъпих както е редно. – отвърна тихо на богинята, която му бе благодарила, че спаси живота й. Но дали това всъщност бе целта му? Той искаше силно да вярва в това, но не можеше. Истината бе, че никого не искаше да убие. Да нарани, за да защити дома си – може би, но не и да убие по такъв зверски начин, по какъвто го беше сторил преди броени минути. Вглеждайки се в оцапаните си ръце, си припомняше всички моменти, които му се губеха и бяха като в мъгла. Все повече тръпки на ужас пролазваха по насинения му гръбнак. Онова отпреди малко не беше той. Но ако не беше той, то тогава.. кой?
Ето го основният въпрос, който хвърляше материал за размишления, които да разсеят Хенриус от засрамващата ситуация. Младият русал дори не загря, че не само той бе по някакъв начин засрамен от себе си. Не подозираше колко си приличаха в момента той и създателката на неговата раса. Но щом веднъж вдигна поглед и засече нейния, за миг го зърна. Видя нещо, което му бе до болка познато.
- Не бива да се обвинявате. – спонтанно заговори и се зачуди дали е редно да говори като толкова равен на една богиня, но все пак продължи мисълта си - Да носиш цяло кралство на плещите си е трудна и самотна отговорност. Понякога всеки има нужда от почивка. – направи опит да се усмихне. Изведнъж си припомни колко лесно бе да се усмихва някога преди, и как лесно разведряваше съществата около себе си. Сега, щом се огледаше в нечии очи виждаше само мрака и болката, само лъжите и скритите истини, само несбъднатите копнежи и угризения. Вече бе изгубил способността си да се радва на живота, да вижда хубавото и оценява красивото. Или поне все повече губеше тези си сетива. Сякаш мракът се бе прокраднал в него и го поглъщаше. Беше близо, можеше дори да го усети как лази към съзнанието му. По дяволите, беше твърде млад, за да полудее.
Сведе погледа си от богинята и замижа от прииждащата болка. Смяташе, че е редно да й каже онова, което знае. Беше редно да я предупреди за в бъдеще, макар това да му костваше навярно собствената му майка. Абелон трябваше да знае истината, но Хенриус още не знаеше как точно да й я поднесе. А и сега очевидно не бе от най-подходящите моменти.Тя бе дошла тук именно да забрави за проблемите и да се отърси то отговорностите си за малко. Вместо това сега трябваше да се занимава с една риба на ръба на лудостта. Още нещо, нетипично за Хенри, бе да се мрази, а в момента се мразеше. Чувстваше как губи контрол над себе си и това го подтикваше съм тази себеомраза и себеотрицание. Какво ли щеше да му остане, щом не можеше да се довери на самия себе си повече?
Кажеш е ли истината за нападението на Абелон, богинята щеше да му отнеме и майка му.Нямаше да има никаква опора. И не че майка му много я беше грижа, но въпреки всичко го обичаше. Любовта бе голяма опора, особено майчината. Но сега Хенри бе обиден и на нея. Не би могъл да я оправдание и да й прости предателството и не би могъл да я последва в пъклените й планове. Нямаше как да се случи.
Усети как ръката на създателката му се спусна към стомаха му, навярно за да приложи някой лечебен метод, но тъмнокосият инстинктивно я хвана в дланта си. Настъпи нов неудобен момент, за който Абелон без притеснение можеше да нареди убийството му. Въпреки това той само се прокашля и си намери добро оправдание.
- Аз, ъм...имам гъдел. – изви устни и показа снежнобелите си зъбки, сякаш си разправяше шегички със стара позната. - Можете да ме оставите, не съм толкова ранен.