Log in

I forgot my password

ВАЖНИ ТЕМИ
Latest topics
Who is online?
In total there is 1 user online :: 0 Registered, 0 Hidden and 1 Guest

None

[ View the whole list ]


Most users ever online was 21 on Mon Feb 19, 2018 7:15 pm
staff;
hilda; admin; fc: elle fanning;
adrian; admin; fc: andy black;
maola; global mod; fc: gal gadot;

Гласувай за мен в BGTop100.com
Гласувай за мен в BGTOP

We are buried in broken dreams. {Шадоу и Абелон}

Go down

We are buried in broken dreams. {Шадоу и Абелон}

Post by хshadowх on Thu Feb 01, 2018 12:19 am

Беше това време в годината. Когато всичко някак оживяваше, за да ти напомни за малките неща. За красотата на този свят. Въпреки че животът бе жесток и дори безмилостен към някои, светът беше прекрасен. Не всички вярваха в това, разбира се. Но днес не бе обикновен ден. Имаше нещо специално, сравнимо дори с магията, което те караше да обръщаш внимание. Просто да спреш и да видиш, че красотата бе във всичко, дори онова що не диша.
Шадоу стана рано както следваше рутината му, но този път не взе оръжието си – огромния меч със специален камък, пленяващ духовете. Вместо това прибра в ботуша си камата с древни инициали и тръгна с нетипично бодра крачка по отъпканата горска пътечка. Палатката, в която пребиваваше, бе по-отдалечена от лагера на ловците, защото той винаги работеше сам. Или поне през повечето време. Скромната му обител се намираше в долината на светулките, както я наричаха. И не бе избрал мястото толкова, защото бе много красиво нощем, а защото си имаше безплатно и стабилно осветление . Рядко му се налагаше да пали огън, освен ако не трябва да си опече риба или дивеч. Мястото го караше да се чувства в безопасност, което бе донякъде наивно, защото той никога не беше.
Не бяха само призраците. Доста демони му имаха зъб за какво ли не, но да приемем, че вината си беше изцяло негова. Той вечно предизвикваше съдбата, всъщност вървеше право срещу нея и ежедневието му наподобяваше ходене по тънък лед, под който кипеше море от лава, дебнещо и готово да го погълне. Сам не можеше да отговори какво го тласка към това да усеща ръба и пропастта под краката си. Може би си го причиняваше съвсем основателно, а може би беше просто от типа хора, на които им трябваше тръпка. Имаше едно твърдение, че не можеш да опознаеш истински живота, ако не се срещнеш отблизо със смъртта. Шадоу ги беше прави ли двете. Беше се срещал с Нея дори в буквалния смисъл. Нещо повече, именно Смъртта му бе най-големия враг. Но не я мразеше толкова, защото бе съсипала живота му, а защото не дойде навреме за него, когато той я бе повикал. Беше се заклел да я накара да си плати за това. Но всичко с времето си.
Докато крачеше по добре познатите пътища, тъмнокосият се спря на няколко места. Откъсна към десетина различни цветя, кое от кое по-красиво. Опитваше да прецени кое ли би стояло най-добре в косите на една определена богиня. Но така и не успя да избере.И му се струваше, че красотата не може да бъде откъсната, тя вирееше такава, каквато е - само в естествената си среда. Поне с цветята и всичко в природата беше така. И след като бодлите от розите нараниха достатъчно ръката му, реши да се примири, че само Абелон бе изключение. Не я бе срещал в нейното кралство, дори я бе видял само веднъж, но не можеше да забрави. Как ли би могъл?  Стената, която изграждаше около себе си с години, не допускаше да си признае подобно нещо. Но и нямаше как да скрие от себе си, че всеки път щом затвори очи, в съзнанието му беше Тя.
Влудяваше го, а не разбираше защо образът ѝ го преследва. Реши да вярва, че е свързано с онова „жигосване“, което му бе направила. Щеше му се да я помоли да не слиза постоянно в мислите му, но се боеше причината да не се окаже различна. Щеше да се окаже жалък глупак, хлътнал по богиня. Всеки би се изсмял в лицето му, включително самият той на себе си. След дългата си обиколка, ловецът най-после се върна обратно в убежището си. За негова изненада Абелон вече стоеше та ви го чакаше. Сега осъзна странното си притеснение. Срещата им беше нарочена за днес. Тя трябваше да му даде перото, той трябваше да  ѝ каже каквото знае, и оттам пътищата им се разделяха. Синеокият обаче се доближи бавно към нея, изучавайки я с пъстрите си ириси. Някак си не му се искаше да свършва толкова бързо. Пък и доста се бе постарал, докато някое божество накрая склони да се отзове пред него.
- Много ли ме чака? – зададе може би доста неподходящ въпрос, но пък нали тя му беше казала да не се чувства като неин подчинен или нещо подобно. Е, в момента тъмнокосият се чувстваше просто...да речем дезориентиран. Здравата му ръка се стрелна леко машинално към нейната, пъхайки в дланта й букета от разнородни цветя. Добре бе премахнал бодлите по-рано, да не си помисли, че е някакъв садист.
- Перо? – възкликна въпросително, когато на свой ред богинята му подаде някакво бяло перо. Трябваше му половин минута да си припомни. – А, да, сделката ни. Ще може ли да почака...малко? Бих искал да ти покажа едно място. – направи малък жест да го последва, въпреки че небе сигурен дали ще го стори. Все пак сам ѝ беше казал да има едно на ум и да не се доверява на никого. Щеше да я разбере. Затова без да я кани отново, просто тръгна напред и когато чу стъпките ѝ след себе си, вяла усмивка се появи върху лицето му. Странно защо, искаше да й покаже толкова неща. Сякаш му бе поверена задачата на божествен екскурзовод. В подобна ситуация навярно би се чувствал глупаво и дори досадно, но сега единственото, което следваше, бе вътрешните си пориви.
Доведе я до най-приказното място, което поне неговите очи някога бяха срещали. Тук времето като че беше спряло. Единствено водата се стичаше на талази, през малките и големи пролучки, които си бе проправила през скалите. Многобройните водопадчета стояха като танцуваща феерична дреха и заедно изпълваха едно минерално езеро.
- Това е.. Наричат го Елфското езеро. Има една легенда, че водата тук е най-чистата на света и може да накара дори слепец  да прогледне. – незнайно защо ѝ разказа и за легендата, въпреки че никой не вярваше в нея. Тук самата гледка обаче те изпълваше с надежда. Шадоу приседна до голямото дърво, изваждайки манерката си с ром. Някак чувстваше гърлото си пресъхнало и имаше нужда от една глътка.
avatar
хshadowх
Hunter
Hunter

XP XP : 110
Мнения : 102
Създаден : 2018-01-26

Back to top Go down

Re: We are buried in broken dreams. {Шадоу и Абелон}

Post by abelone; on Fri Feb 02, 2018 2:30 pm

Абелон стискаше перото в ръката си толкова силно, сякаш се боеше, че някой ще й го отнеме, преди да е имала възможност да го предаде на Шадоу. И да запечатат сделката, а именно – тя да получи необходимата информация, касаеща живота й. След това пътищата им щяха да се разделят и никога повече да не види Ловеца. Самата мисъл не й носеше особено успокоение, което я накара да бъде предпазлива – започваше да чувства близост към този мъж; близост, която бе опасна за нея и която разкриваше всичките й слаби места. Не можеше да изкара образа му от главата си или усещането за онези две целувки, които си бяха разменили и които тогава бе накарала да изглеждат незначителни. Опитваше се да омаловажи всичко, но подсъзнанието й работеше на пълни обороти, а сърцето й биеше до пръсване, най-вече сега, когато го очакваше, застанала пред импровизирания му дом. Нарочно бе подранила – трябваше й време да се овладее, да успокои сърцето си, да си придаде небрежен вид. Напук на всички страшни емоции, които се бореха в главата й. Кратката им среща бе повлияла на богинята по начин, по който нямаше да си признае, дори и пред себе си, тъй като го намираше за срамен. Не можеше да си позволява такива волности, още повече когато  животът й и съдбата на подводното царство бяха заложени на карта. Неоправдан риск бе да се втурва след новопоявилите се чувства. 

Когато високата му фигура застана пред нея, изпита необяснимо притеснение – сякаш всичко, което казваше, беше грешно или не на място, затова просто остана мълчалива, прикривайки перото зад гърба си. Наистина бе положила усилия да го намери, ала Шадоу се бе оказал прав за кристала. Поредното нещо, което й бе казал и бе истина. Може би проявяваше към него твърде силно съмнение, ала това бе в резултат единствено на инстинкта й за самосъхранение. Дълбоко в себе си, Абелон се страхуваше, че отново може да бъде предадена, и този път нямаше да има спасение. 

Бяха захвърлили учтивостта настрана, по нейно желание, и сега се проклинаше заради това. Защото щом долови мекият му, дружелюбен тон, сърцето й прескочи няколко удара, а когато зърна цветята, страните й поруменяха. Малък букет, събрал в себе си красотата на пролетта. Мил жест, който я зарадва, но и обърка. Започваше да анализира всяко негово действие и не можеше да си обясни защо той се държи толкова добре и дали нямаше скрита цел зад маската на добрия Ловец. Все пак прие букета с лека усмивка, без да го поглежда. Беше й неловко, а лицето й гореше от срам и притеснение. За щастие мълчанието не продължи дълго, тъй като Шадоу имаше нещо наум и Абелон просто се съгласи. Перото можеше да почака. Или пък самата тя си търсеше извинение да бъде по-дълго в компанията му. Обърканите й чувства отидоха на заден план, тъй като Шадоу бе привлякъл вниманието й с думите си. И с картината, която се разкри пред очите й.
Абелон обичаше да слуша легенди, всъщност, доста често точно благодарение на тях убиваше скуката в подводното царство. И дори да не вярваше непременно в тях, историите звучаха красиво и някак…магическо. Затова остана притихнала, вперила поглед в кристалночистите води на езерото. Това място сякаш бе отделено от останалия свят, малко кътче от рая. Тишината се нарушаваше само от тихия ромон на водопадчетата. Богинята само с периферното си зрение отчете движението на Шадоу, докато  самата тя продължаваше да стои изправена и неподвижна, възхитена от красотата, на която ставаше свидетел. Радваше се, че покорно се бе оставила Ловецът да я доведе тук, подарявайки й прекрасна гледка, за която щеше да си спомня дълго след като се върне в собственото си владение. 

Въпреки че бе пролет, слънцето напичаше силно и въздухът се бе сгъстил от топлината. Изведнъж на богинята й се прииска да се потопи в тези води, които я примамваха с чистотата си. Действа импулсивно, изцяло завладяна от някаква невидима магия, която обитаваше това езеро. Може би някоя от всичките легенди щеше да се окаже вярна. Не мислеше, не се притесняваше, почти бе забравила за присъствието на Шадоу, когато свали тънката си рокля и пристъпи в хладните води на езерото. Едва след няколко минути на наслада, се сепна и извърна очи в посока на мъжа, който продължаваше да стои под дървото. Страните й отново почервеняха, ала за щастие бе твърде далеч от него, за да бъде това забелязано.
-Тук е страхотно! – провикна се, за да я чуе -защо не дойдеш?
В момента, в който въпросът й се изплъзна от устните, изпита необяснимо стеснение. Прекрачваше всякакви граници, ала не можеше да мисли трезво, не и когато се рееше като перце над кристалните води, а слънцето огряваше лицето й. Почувства се освободена от всичките си отговорности и най-вече от страха за живота си. Дали причината за това не се криеше в присъствието на Шадоу, така и не знаеше.
avatar
abelone;
God
God

XP XP : 97
Мнения : 95
Създаден : 2018-01-23

Back to top Go down

Re: We are buried in broken dreams. {Шадоу и Абелон}

Post by хshadowх on Fri Feb 02, 2018 3:54 pm

За първи път от много време чувстваше. Не огорчение, не омраза. Не знаеше какво, но го караше да чувства, че има сърце. Някъде там в гърдите, и то бе все още годно за нещо. Разбра го, когато видя усмивката ѝ. Тогава си припомни,  че от години не бе карал някого да се усмихва. Но това бе единствено въпрос на избор. Спомените за миг го завладяха, затвърждавайки прозрението му. Всеки следващ бе пропит с нечий плач, нечии викове и молби за милост. Толкова много сълзи и толкова много тъга. Години наред само това бе преминавало през очите му. Болката, която причиняваше, сякаш от Онзи ден насам ръцете му бяха прокълнати да причиняват само нещастия някому. А всъщност това бе само оправдание.
Всичко беше избор.
Взираше се дълго в богинята и скоро бе забравил всичко, което ги делеше. Различните светове, различните съдби, всичко. Виждаше красива жена. Едно създание, отразяващо в очите си красотата и чистотата ѝ. Разбра колко бе грешил за нещата. За миналото, за смисъла на живота, за самия себе си. Решението му да се предаде на сенките, отново беше избор. Винаги го беше имал, но винаги правеше грешния такъв. Запита се дали поне веднъж не можеше да си позволи да направи правилния? Да, вярно, че звучеше толкова грешно. Напълно нерационално и непрофесионално. Изглеждаше като една лудост.
Но го чувстваше толкова правилно.
В такъв момент, как човек би могъл да разбере дали нещо наистина е правилно или е грешно?  Сякаш бе като затворник в омагьосан кръг. Чувстваше се безсилен, докато колебанието бе превзело сетивата му. То коварно го подлъгваше, караше го да лъкатуши ту към единия, ту към другия път. Обгръщаше го в непрогледна мъгла, обричайки го да се лута вечно без истинска посока.
Ала един поглед беше нужен. Само един. Макар и от толкова далеч.
Щом видя очите на Абелон, сякаш невидима сила го тласна към решението. Гласът ѝ разсея мъглата на съмненията. Светлината на слънчевите лъчи, отразяваща се в млечнобялата ѝ кожа, прогони мрака и всяко оставащо колебание у него се стопи. Шадоу се изправи с внезапна решителност, вече виждайки само един път пред себе си. И бе убеден напълно, че този избор нямаше да се окаже грешен. Въпреки че беше лудост, въпреки че беше непознато.
Други очи никога не го бяха карали да изпитва нещо подобно.
Подсмихна се и с едно движение свали горните си дрехи. Черното наметало, черната риза и препаска се приземиха плавно на зелената трева, последвани и от големите черни ботуши. Засили се и внезапно се отблъсна от земята, достигайки скалите около езерото. Приземи се във водата, а тя се развълнува от внезапното „нашествие“. Вълнички затанцуваха около него. Чу близко оплакване и се засмя. Все още на около два метра разстояние от Абелон, тъмнокосият събра в шепи от кристалната вода и я разпръсна в нейна посока. Капките полетяха скупчени във въздуха и някои се приземиха успешно върху ангелското ѝ лице. Както и очакваше, богинята му го върна. Двамата навярно бяха като дечица отстрани. Играеха си с водата. Плуваха като делфини, пръскаха се, гонеха се. Защо ли толкова наподобяваха децата? Може би защото бяха забравили за грижите си и за всичко, което ги измъчваше.
Дори нямаше значение кои са. Защото сега, макар и за малко, двамата не бяха ловец и божество. Бяха просто Кристофър и Абелон.
Колко хубаво беше това място. Не заради красотата си, а защото на него не му пукаше. Езерото не се интересуваше от миналото им, нито от бъдещето им. Не ги питаше кои са и какво Трябва да направят. Не ги караше да постъпват рационално, да поемат отговорности, да дават обяснения. То простичко им припомняше, че всичко е Избор и че правилният избор трябва да е този на Сърцето.
- Хванах те! – мъжът обви ловко силните си ръце около кръста ѝ. Абелон изписука, съзнавайки победата му. Дружен смях за секунди заехтя в скалите, но когато погледите им се засякоха, гласовете замлъкнаха. Сега бе различно. Разстоянието го нямаше. И сякаш никога не беше съществувало. Шадоу можеше да види отблизо красивите ѝ черти, да усети извивките на нежната ѝ талия, да се потопи напълно в абаносовите ѝ очи.
- Знаеш ли какво още гласи легендата за това езеро? – гласът му излезе като далечен шепот. Без да откъсва поглед от нея, той продължи. – Че тук никой не може да говори друго, освен истината. – усмихна се леко, вплитайки неподвижните пръсти на металната си ръка в косите ѝ. Странно как, за първи път не се притесняваше от това. За първи път не го усещаше като загуба или като нещо, което би отблъснало някого. И пак за първи път, не изпитваше нуждата да се скрие, да скрие себе си и чувствата си.
- Трябва да знаеш две неща за мен. – в небесносините му ириси се четеше искреност, каквато не се бе пробуждала у него с години. – Първото е, че истинското ми име е Кристофър. Кристофър Вейн. – усети, че едва сега се представяше официално и че допреди това Абелон знаеше само онова име, което той бе приел откакто стана ловец и заработи за демони и богове. Сега тя знаеше името на човека, не на ловеца. – А второто е, че те излъгах.- за миг видя притеснения ѝ поглед, но побърза да довърши. – Излъгах, когато казах, че втората целувка беше, за да те науча как се целува. Всъщност просто исках да си я открадна, защото не бях вкусвал по-меки устни от твоите. – призна си може би твърде детайлно, но това от части беше знак, че отново ще си открадне нещо. Без и да дочака покана, сините очи се премрежиха, а ръката все още увита около кръста ѝ я придърпа съвсем близо за нова целувка. Устните му откраднаха дъха ѝ на свежест и цветя.
- Без повече лъжи. – усмихна се, когато целувката свърши и отново срещна погледа ѝ. Дори не знаеше дали всичко това не беше само сън, но вече изборът, който звучеше толкова грешен, се почувства съвършено правилен.
avatar
хshadowх
Hunter
Hunter

XP XP : 110
Мнения : 102
Създаден : 2018-01-26

Back to top Go down

Re: We are buried in broken dreams. {Шадоу и Абелон}

Post by abelone; on Fri Feb 02, 2018 6:33 pm

Имаше чувството, че се намира в някаква паралелна вселена, където всичко беше по-просто, по-красиво; където можеше да избяга от това, което е и да се наслади на нуждите на сърцето си, така упорито теглейки я към  Кристофър. Не можеше, не, не искаше да се съпротивлява, не искаше да премисля и да се страхува, или да се съмнява, че всичко е един прекрасен сън, който скоро ще изчезне и ще остави след себе си грозната реалност. Нямаше сили да се противопоставя на копнежа си, които бавно, но сигурно се разрастваше в нея всеки път щом срещнеше погледа му. Дали причината бе във вълшебството, което това място носеше, или в нея самата, не знаеше, ала чувството бе толкова хубаво. Бе като в безтегловност, лека, щастлива, обикновена. Заслужаваше един път да направи това, което наистина иска. Да захвърли задръжките и отговорностите, съпътстващи безсмъртния й живот на богиня. Да се отдаде на сърцето си без да търси логични причини. Тук бяха само те двамата. Само те имаха смисъл. Само те съществуваха тук. Какво я привличаше в него, щеше да обмисля след като си тръгне. Сега се наслади на усещането на силното му тяло до своето, на допира на меките му устни върху нейните, тръпнещи в очакване на целувката, която знаеше, че предстои. Този път обаче беше различно. Имаше нещо различно, което накара сърцето й да подскочи. 

-Кристофър… - прошепна нежно в ухото му, изговаряйки истинското му име. Отиваше му. Абелон чувстваше, че се крие много повече зад признаването на едно име. Защото той се разкри за нея; не беше Ловецът или Шадоу, страшилище за всички демони; а мъж, който я държеше в прегръдките си и не я пускаше. Ала тя не искаше да я пуска. Не искаше да напуска тези обятия, които й предлагаха сигурност и нежност. Голите им тела се притискаха едно в друго, а ръцете й все още бяха увити около врата му. Косата й висеше мокра, в резултат от детската им игра. Устните й бяха подпухнали от целувката, а очите й не се откъсваха от неговите -  опитваше се да разчете и най-малкото колебание от негова страна; да улови сянката, която да й подскаже, че всичко това е грешно. Но колкото и да търсеше, не намери нищо такова. Напротив. Всичко й подсказваше, че това между тях е правилно, напълно естествено. И Абелон го чувстваше такова. Затова не се замисли, когато впи устни в неговите, без да чака съгласие от негова страна. В тази целувка събра цялата страст, на която бе способна и когато се отдели от него си поемаше въздух на пресекулки, а бузите й горяха. Рядко си позволяваше такива своеволия с мъж, ала Кристофър я подтикваше да бъде смела, искаща. Различна. Замисли се над думите му. Само истината. Възможно ли бе? Животът и на двамата бе оплетен от лъжи и интриги, че се съмняваше, че вече е способна да бъде напълно искрена. С него, със себе си. Твърде много бе страдала от честността си, затова вече я раздаваше не така щедро. Ала той..той определено започваше да заема специално място в душата й. 

-Благодаря ти, че беше искрен с мен, наистина значи много – усмихна се плахо. Бяха толкова близо един до друг, а тази близост пораждаше у нея необясним копнеж. Прокара ръка по непокорната му коса, която стърчеше във всички посоки, с нежно движение, а след това докосна лицето му. Леко, едва забележимо, като милувката на вятъра. Сякаш всеки момент щеше да изчезне под пръстите й. Преди може да се страхуваше от тези чувства, но той й бе показал, че тези, усещания да ги наречем, бяха взаимни. И двамата бяха видели малко любов през живота си. Затова и тези мигове бяха толкова специални. 

-Мисля, че те харесвам, Кристофър Вейн.
Признанието не бе обмислено, ала богинята отдавна спря да разсъждава логично. Може би наистина нещо в това място я принуждаваше да говори само истината. Или самата тя полудяваше и не бе на себе си. Ръцете й отново бяха увити около мъжа, а тялото й търсеше утеха в неговото. Утеха, че не всичко в безсмъртния й живот бе загубено, утеха, че е намерила частица любов.
avatar
abelone;
God
God

XP XP : 97
Мнения : 95
Създаден : 2018-01-23

Back to top Go down

Re: We are buried in broken dreams. {Шадоу и Абелон}

Post by хshadowх on Fri Feb 02, 2018 7:27 pm

Едвам успяваше да осмисли думите ѝ. Чуваше ги, но до него сякаш достигаше единствено медения ѝ глас, галещ сетивата му като песента на славей. Не помнеше и от колко минути бе така изгубен в шоколадовите очи насреща си. Колко странно беше, никога не би предположил, че любовта можеше да те кара да се почувстваш толкова силен. В момента чувстваше като способен на всичко. Сякаш бе свръхчовек, сякаш можеше да лети, да бъде каквото пожелае, но най-важното от всичко – да бъде мъж, който може да обича и да накара жената в прегръдките си да се почувства обичана.
Досега бе възприемал любовта като слабост. Като нещо, което те прави уязвим и притъпява сетивата ти. Да, може би често това чувство караше хората да летят из облаците, а преземяването почти винаги беше страшно болезнено. Но нали всичко криеше рискове? А рисковете бяха стихията на тъмнокосия ловец.
Когато най-накрая успя да асимилира какво му беше казала богинята, осъзна, че за добро или зло, лудостта им си беше споделена. Това го накара да се усмихне и да ѝ благодари мислено. Честно казано мъж като него трудно би бил подготвен за отхвърляне, какво ли оставаше ако бе отхвърлен от богиня. И докато досега егото му се състоеше само в това да дразни демоните, то сега се чувстваше по-пълноценен. виждаше възможност да подари щастие, търсени и желани ласки.
Подаряваше ѝ целувка след целувка и с всяка следваща страстта му се разпалваше като пожар насред гората. Сетивата му ненаситно попиваха от допира и аромата ѝ, а леко грубите му устни оставяха отпечатъците си настоятелно, но и нежно. Спускаше се към крехката ѝ като на лебед шия, надолу към меките ѝ като облачета гърди, към изваяната като скулптура талия. Телата им скоро затанцуваха, непрестанно притегляйки се едно към друго. Думите отдавна станаха излишни, неговият отговор се криеше във всеки жест. Плитчината на езерото им даваше опора колкото и силно да се вълнуваше водата от движенията им.
- Абелон... – прошепна името ѝ с дълбокия си глас, докато целуваше врата ѝ и я правеше своя. Гърдите му се повдигаха ритмично от учестеното дишане. Страстта изгаряше вените му както никога. Нямаше представа дали тази лудост щеше да има последствия и дали щеше да съжалява, че е започнал всичко това, но точно сега не го мислеше. Не допускаше, че нещо толкова правилно би могло да се окаже грешно. Отричаше всичко друго, освен настоящия момент и тях двамата. Повтаряше името ѝ свободно и всеки следващ път му харесваше все повече за го казва. Сякаш досега бе сдържал толкова неща в себе си. Включително образът ѝ, който го преследваше и в мислите. Сега имаше свободата да го запечата доброволно там. Наслаждаваше се на всяка част от нея, затова не искаше да затваря очи. Искаше да я вижда. Да вижда зачервеното ѝ от бушуващата кръв лице, премрежения поглед, начинът, по който тялото ѝ следваше неговото. Обеща на себе си каквото и да се случеше в бъдещето, никога да не съжалява за този момент. Нещо му подсказваше, че ще го помни винаги.
- - -
Беше му доста трудно да се откъсне от прегръдките ѝ, защото му се искаше вечно да си лежат голи на приятно меката трева. Но след като изненадващо и за него богинята се бе предала на следобедна дрямка, тъмнокосият се почувства странно виновен, задето я бе изтощил толкова и бе решил, че е редно да ѝ се реваншира. Не му отне много време да улови малко риба от близката река и да я опече веднага, щом се върна. Видя как Абелон се разбуди от аромата на храна и предположи, че е гладна. Съненото ѝ лице го умили и той се усмихна, подавайки ѝ едната съчка с опечена риба.
- Нямам представа дали ядеш рибата сурова, но.. така я приготвям аз. – засмя се малко неловко. Предполагаше, че една богиня беше свикнала на доста повече удобства и изобилие, което очевидно той нямаше как да ѝ предложи, но за него това беше истинския живот. Пък и понякога малкото значеше повече.
avatar
хshadowх
Hunter
Hunter

XP XP : 110
Мнения : 102
Създаден : 2018-01-26

Back to top Go down

Re: We are buried in broken dreams. {Шадоу и Абелон}

Post by abelone; on Fri Feb 02, 2018 8:06 pm

Едното доведе до другото и Абелон почувства като напълно естествено, когато Кристофър я притегли към себе си и я направи своя един, два, няколко пъти. Бе напълно отдадена на страстта, която извираше от малкото й сърце и която бе таяла толкова много време, нещастна и самотна в своето подводно царство. Сякаш чакаше точно него – да дойде, да я сграбчи и да отлетят в забравата на удоволствието, което взаимно си доставяха. Телата им бяха слети, устните им също, вероятно и душите им. Моментът бе толкова интимен и напоен с емоции, че богинята бегло осъзна, че вероятно ще се запамети трайно в съзнанието й. Ръцете й докосваха всяка част от него, докато се наслаждаваше на приятния допир на меката му кожа; ако не бе студената вода, двамата отдавна щяха да изгорят в собствената си страст и копнеж. Абелон целуваше всяко едно местенце, което можеше да достигне, оставяйки малки следи по тялото и врата му, белязвайки го завинаги. Уверяваше се, че ще я запомни. Леко наболата му брада драскаше кожата й, възбуждайки чувственото й тяло, а устните му взимаха дъха й. Времето течеше с особена скорост, даже й се струваше, че бе замръзнало в секундата, когато преплетоха телата си. Не можеше да го опише. Бе всичко, което е искала някога, и всичко, което не смееше да си представи и в най-дръзките си мечти. Кристофър умееше да я накара да се почувства като истинска жена – желана, красива. Абелон се разтапяше под пръстите му и отговаряше на всяко негово докосване с тихи въздишки. Движеха се в синхрон, като добре смазана машина. Нямаше неловкост, всичко бе напълно естествено. Затова и толкова лесно му се отдаде. Сякаш бе предначертано да стане точно това.

Излежаваха се на тревата, а слънцето я галеше с топлите си лъчи. Или това беше Кристофър. Бе толкова приятно и отпускащо, че Абелон не осъзна кога бе задрямала. Уязвима и беззащитна пред него, рискувайки целия си живот. Ала не изпитваше страх, защото вече знаеше, че няма защо да се страхува. Когато усети приятния аромат на пържена риба, бавно отвори очи. Чак сега установи, че стомахът й бе празен и я присвиваше болезнено. Пое подадената храна без да отговори, каквото и да било, и я захапа лакомо. Никога не бе изпитвала лишения, затова не знаеше какво е да умираш от глад. Ала след като се нахрани осъзна, колко безпомощна бе без ловеца тук. Сама не можеше да се справя с елементарни дейности и вероятно щеше да припадне от глад някъде, ако се намираше сама в гората. Почувства срам от себе си и наведе глава надолу. Нямаше сили да го погледне. Тя, великата богиня, която разполагаше с всичко и не оценяваше нищо. Хвърли пръчката, останала от рибата, в огъня и проследи пламъците, които играеха някакъв свой, собствен танц. Умората я нямаше, гладът също и я налегна меланхолия и известна тъга. Досега избягваше да мисли за реалността, но не можеше вечно да бяга от това, което е и това, което бе той. Лицето й посърна и все още не проговаряше. Слънцето се скри и се появи лек вятър, който я накара да потрепери едва забележимо.

-Благодаря ти за храната – промърмори с наведен поглед. Усети някакво движение около себе си, но не вдигна глава, толкова бе отнесена в тягостните си мисли.
-Какво ще стане с нас оттук нататък? – зададе по-скоро въпроса на себе си. Съмняваше се да я беше чул.
avatar
abelone;
God
God

XP XP : 97
Мнения : 95
Създаден : 2018-01-23

Back to top Go down

Re: We are buried in broken dreams. {Шадоу и Абелон}

Post by хshadowх on Sat Feb 03, 2018 12:04 am


Ръката на Шадоу трепна при последните думи на богинята. Бяха като тихия шепот на водата, но той долови в гласа ѝ отново онази тревога, допреди малко забравена. За съжаление не можеше да каже, че не я споделя изобщо. Затова и не срещна веднага погледа ѝ, остана обърнат към огъня, взрял непроницаемите сини ириси в червените пламъчета. Внезапно северният вятър се спусна иззад хълма и застигна иначе спокойната долина. Хладният му дъх прониза и двамата със студенината си. Тъмнокосият забеляза как богинята му се разтрепери като току-що отронено листо и побърза да я загърне с наметалото си като преди това го поизтупа прилежно. Все повече се удивляваше на това колко крехка бе същността ѝ. Въпреки божествения си произход, тя не бе толкова различна, колкото на първо звучене.
Мъжът се настани до нея все още без да нарушава тишината. Сякаш още не бе сигурен какво трябва да ѝ отговори. Знаеше, че не е длъжен да казва нищо, но той искаше някак да я успокои. Ала щеше да е просто успокоение, ако ѝ каже, че всичко ще бъде наред. Че двамата могат да са заедно без никакви проблеми. Наясно бе, че нещата не се свеждаха до нещо толкова просто, а и любовта сама по себе си бе едно изпитание и отговорност. Вероятно най-голямата възможна. Ако възприемаш някого като мимолетна забежка, нямаше усложнения или проблеми. но и не беше любов, нито нещо истинско. Защото в подобна афера нищо не се жертваше от ничия страна, никой не знаеше почти нищо за другия и не го бе виждал в трудните му моменти.- Не бе страдал с него, не бе плакал с него. А Кристофър искаше да направи всичко с Абелон. Искаше да се смеят и плачат заедно, искаше да я защити от всяко зло, както и да почувства нейната подкрепа. Имаше нуждата да вярва в някой и този някой също да вярва в него. Вече знаеше. Не бе толкова наивен, за да смята, че любовта идваше като даденост – като чудо, което просто ти се случва и няма нужда да правиш нищо повече, освен да му се насладиш. Не беше така. Любовта бе дар, който обаче трябваше да опазиш. Опазването никога не беше лесно. Такъв дар искаше грижи, за да може огънят да гори вечно. Но най-напред искаше взаимно доверие и подкрепа. Без това не можеше, защото това представляваше истинската взаимност. Върху това се крепеше любовта между двама.
Затова ловецът, макар да не таеше големи надежди, беше докрай открит пред Абелон. Знаеше докъде би могло да го изведе това, но вече бе направил своя избор. И той нямаше да е лесен. Връзката им дори трябваше да е тайна, защото ако останалите богове научат, че някой нарушава кодекса, и двамата не ги чакаше милост. Шадоу отдавна бе наясно за забранените връзки между боговете и смъртните. Но както казваха, забраненият плод винаги беше най-сладкия. И все пак не заради това той бе обикнал Абелон, а единствено заради самата нея. Морската богиня му бе разкрила толкова неща, които не знаеше за света и за себе си. Тя го накара да намери отново нещо, в което да вярва. И отново всичко се сдоби с липсващия му смисъл. Вече имаше смисъл да се бори, защото щеше да се бори за да защити нещо ценно. Така както тя го бе извела то невидимия лабиринт, в който се луташе с години, така и той щеше да я спаси от кошмара на интригите, в който бе принудена да участва на небесата. Дори да не знаеше, той ѝ дължеше много. Тя го бе накарала отново да се почувства жив.
Погледна я уверено, събрал нужната сила в себе си. Нямаше да лъже, нямаше и да ѝ дава напразни обещания. Никога не обещаваше нещо, което не може да изпълни.
- Абелон... – първо произнесе името ѝ, за да задържи погледа ѝ, който тя често отклоняваше. Сякаш се срамуваше от толкова неща. Той пое брадичката ѝ между пръстите си и я повдигна така, че да не клюмва повече. – Казах ти и преди да вярваш в себе си! Ти си уникална. Каквото и да ми кажеш, аз знам, че не си като другите. Знам, че би направила света по-добър, само ти можеш да го постигнеш. И точно затова аз ще те защитя! – направи кратка пауза и сплете пръсти в реките от коси, допирайки челото си до нейното. – Затова и защото те обичам.
Сметна, че няма какво да губи, а само да съгради. Затова реши днес да бъде откровен до края. Може би всичко се случваше твърде бързо, но не чувстваше, че има нужда от спирачки, или просто неговите бяха развалени. Освен това тъмнокосият ловец живееше само за настоящия момент. Но вече той не бе обвързан с миналото и жаждата за мъст по изгубеното, а бе обвързан в нещо ново и красиво. Не че съвсем се бе отказал от идеята да си отмъсти, но това далеч не бе негов приоритет сега.
- Имам нещо за теб. – добави след кратко мълчание, бръквайки в дълбокия джоб на потурите си. Извади нежна гривна от абалони, които бе събрал от скалите около езерото и бе нанизал на една копринена нишка. Скъпоценният камък се наричаше абалон, толкова близо до името на богинята. Това, заедно с красивите ярко сини и тюркоазени нюанси на камъните, му напомняха на нейната красота и природен елемент. Без колебание Кристофър завърза импровизираната гривна около нежната ѝ китка. – Знай, че каквото и да решиш, аз ще те подкрепя. – заговори за тях двамата, знаеше, че темата се подразбира достатъчно. – Искам просто да си щастлива, но не искам да ти отнемам нищо.
Знаеше, че за разлика то него, тя бе изправена пред дилема. Ако избереше щастието и останеше при него, в света на смъртните, щеше да пренебрегне дълга си към своето кралство, към поданиците си. А точно сега навярно подводното кралство се нуждаеше най-много от нея и трябваше да управлява със силна воля. Беше правилно да избере дълга си на първо място, защото само така щеше да стане по-силна, а и той бе част от същността ѝ. Тя бе преди всичко богиня и кралица. Бягството от това също нямаше да я направи щастлива, а само пълна с угризения. Кристофър я разбираше, но не можеше да се меси в избора ѝ, а само да я подкрепи в крайното ѝ решение.
- Винаги ще си добре дошла тук. – каза ѝ, притегляйки я в прегръдката си и галейки косите ѝ нежно.
avatar
хshadowх
Hunter
Hunter

XP XP : 110
Мнения : 102
Създаден : 2018-01-26

Back to top Go down

Re: We are buried in broken dreams. {Шадоу и Абелон}

Post by abelone; on Sat Feb 03, 2018 10:27 am

Абелон не можеше да осмисли думите му. Стоеше неподвижна, мълчалива, докато мисли и чувства се бореха за надмощие в главата й. Няколко пъти преповтори наум казаното, сякаш за да убеди себе си, че това е реалност и се случва. Опитваше се да запази здравия си разум, ала още когато усети Кристофър до себе си, се размекна като парче пластелин. Ръцете й инстинктивно намериха неговите и се вплетоха в тях, което изглеждаше като едно своеобразно обещание – завинаги. Завинаги заедно. Ала това не бе възможно и двамата го знаеха. Беше толкова хубаво да се отделят от реалността, която ги потискаше със забраните си, жестокостите и лъжите, беше наистина хубаво да повярват, че имат бъдеще заедно. Но всичко хубаво приключва твърде бързо, а богинята още не успяла да се наслади максимално на новооткритата си любов. Да се отдаде на чувства, които бе забравила, че съществуват и още по-малко се надяваше, че ще изпита някога. Усещането за самота и обреченост бе прогонено от присъствието му, от думите му, от целувките му. Намери в един-единствен човек всичко, което  бе търсила хилядолетия наред, намери човек, за който си струваше да изтъргува безсмъртието си и да се превърне в обикновено момиче, жадуващо любов и близост. Знаеше, че и той го иска, нямаше място за съмнение, тъй като бяха споделили мигове, истински и незабравими, където нямаше преструвки. Абелон бе захвърлила заедно с дрехите си и отговорностите, съпътстващи самата й същност. Захвърли предпазливостта и се втурна след сърцето си без да помисли за последствията. Нито пък за дълга си на кралица. Това, което съществуваше между тях, беше забранено по толкова много правила, че главата й се замайваше само при мисълта какво ще се случи с тях, ако някой открие връзката им. Отношенията им се развиваха бързо, ала толкова естествено, сякаш техните души се бяха търсили хилядолетия наред и сега, когато се намериха, не искаха да губят повече време. Въпреки това, когато чу думата „обичам“, не можа да скрие изненадата и щастието си, породени от нещо толкова красиво, което щеше да им донесе толкова болка в бъдеще. Отвърна му с пламенна целувка, в която бе събрала и своя отговор и се надяваше, че ще достигне до него. Усещаше ръцете му в косите й, а дъхът му нежно галеше лицето й. Отново съществуваха само двамата на този свят. Слънцето може да бе изчезнало от небето, скривайки се зад буреносни облаци, ала едно друго слънце изгря точно на мястото на сърцето й. 

-Гривната…-погледна го с очи, пълни с благодарност и нежност – ще я пазя вечно – това си бе истинско обещание, защото Абелон никога нямаше да забрави този мъж, а гривната щеше да е онзи малък предмет, който ще кара споменът за него да оживява. Малките камъчета отразяваха светлината по свой, уникален начин, и идеално пасваха на тънката й ръка.  Остави се в обятията му, заслушана в равномерното му дишане. „Винаги ще си добре дошла тук.“ – само как не й се искаше да трябва да заминава където и да било. Но въпреки всичко, трябваше да преглътне чувствата си, и да замине. Някога. Не сега. Сега не можеше и не искаше да се отделя от него. 

Тътен разтърси земята, а на допреди минути ясното небе, черни облаци се бяха скупчили. Мълния раздра небето, сякаш ги предупреждаваше да се махнат оттук, преди бурята да се разразила. Абелон, без да се замисли грабна дрехите им от тревата и хвана Кристофър за ръката. Може би щяха да отидат в палатката му, докато дъждът отмине. Изглеждаше й, че дори природата й печели малко време, което да прекара с любимия си. И богинята с радост прие дъжда. Двамата тичаха измежду високите дървета, а ситни капчици се стичаха по косата и тялото й. Имаше нещо вълнуващо в едва настъпващата буря. В природата. В тях двамата и онова, което съществуваше между тях.
avatar
abelone;
God
God

XP XP : 97
Мнения : 95
Създаден : 2018-01-23

Back to top Go down

Re: We are buried in broken dreams. {Шадоу и Абелон}

Post by Sponsored content


Sponsored content


Back to top Go down

Back to top

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
You cannot reply to topics in this forum