Log in

I forgot my password

ВАЖНИ ТЕМИ
Latest topics
Who is online?
In total there are 2 users online :: 0 Registered, 0 Hidden and 2 Guests

None

[ View the whole list ]


Most users ever online was 21 on Mon Feb 19, 2018 7:15 pm
staff;
hilda; admin; fc: elle fanning;
adrian; admin; fc: andy black;
maola; global mod; fc: gal gadot;

Гласувай за мен в BGTop100.com
Гласувай за мен в BGTOP

Храмът на Абелон

Go down

Храмът на Абелон

Post by Maola. on Wed Jan 24, 2018 1:15 am



Във всяко едно от шестте небесни кралства имаше един главен храм на всеки бог, където пристигаха всички почести, блага и жертвоприношения, които смъртните правеха за боговете. Обикновените жители (смирените/робите) също посещаваха храмовете и отдаваха почит на своя създател.
Храмът на богинята Абелон бе единствената сграда, намираща се над водата в цялото кралство Рейндор, както и единствения храм с изваяна в скалите статуя на безсмъртен. Останалите богове бяха леко суеверни, че това не предвещаваше хубаво бъдеще и затова бяха заповядали техните статуи да бъдат издялани вътре в храмовете, и то не от скала, а нефрит - камъкът на боговете. Абелон обаче ценеше красотата, изящността и силата, която водата можеше да демонстрира и сама бе издялала своята статуя, насочвайки водата към огромните скални повърхности.


avatar
Maola.
I'm not bossy, I'm the boss.
I'm not bossy, I'm the boss.

XP XP : 141
Мнения : 83
Създаден : 2018-01-18

Back to top Go down

Re: Храмът на Абелон

Post by abelone; on Thu Jan 25, 2018 4:44 pm

Абелон подритваше малките камъчета по каменния под и създаваше единствения шум в тягостната тишина наоколо. Нямаше никого, освен нея, но това бе добре дошло, защото имаше нужда да остане сама със себе си. Не за да мисли, а просто да се наслаждава на спокойствието, което можеше да й предложат студените, необитавани стени на храма. Преди време този храм бе препълнен с поданици, които носеха хиляди дарове и правеха невъобразими жертвоприношения, за да спечелят нейната благосклонност и тази на другите избрани. Но с годините тук бе станало все по-необитаемо и това по някакъв особен начин я натъжаваше. Напоследък доста често носеше тъгата на лицето си и другите го виждаха; някои го приеха като знак на слабост, други мислено й съчувстваха, но никой никога нямаше да изрече какво мисли наистина; тук никой не предпочиташе честността. И защо ли? Защото щяха да си платят със собствената си смърт, а вероятно и със смъртта на цялото им семейство. Нещо, което нямаше да се промени, колкото и празен да останеше този храм.

Стъпките й отекваха и правеха мястото да изглежда още по-заплашително. Дали защото не бе във водата, но Абелон усещаше интуитивно наближаваща опасност. Може би всичко бе плод на въображението й и факта, че напоследък прекарваше твърде много време сама. Дори и в момента бе отпратила цялата си свита от поданици и дойде тук сама, пренебрегвайки чувството си за самосъхранение. Защото дори и в собственото си царство, не бе в безопасност. Беше време да се научи да бъде предпазлива и да мисли повече за себе си. Но, типично като всеки бог, имаше една част от нея, твърде егоцентрична и горделива, за да си признае, че и тя има слабости. И отпращането на малката й армия със сигурност не бе добър стратегически ход, но, по дяволите, искаше малко свобода. Искаше време да бъде себе си, а не онази Абелон, в които всички се взираха, очаквайки поредните заповеди. Твърде голяма отговорност й се струваше това в момента.

И отново тази тъга. Богинята седна на един каменен зид, кръстосвайки крака. Онова чувство, че нещо лошо ще се случи, не я напускаше. Затвори очи, надявайки се, че ще се освободи от всичките си тревоги. Но самотата я притискаше все повече, изнервяше я. Така копнееше за друго същество, с което да поговори, но не като богинята на моретата, а като обикновена жена. Скастри се мислено. Не биваше да се оставя на въображението си, тъй като отиваше твърде далеч. Може би утре щеше да намери една от приятелките си русалки и да се развесели. Да, така щеше да направи. Положи усилия да се усмихне, макар да нямаше коя да я види.
Изведнъж усети сърбеж по задната част на врата й, сякаш някой зад нея я наблюдава. Страх, примесен с голяма доза адреналин, пропълзя по цялото й тяло. Обърна се бавно и едва сподави писъка си. Пет тъмни фигури приближаваха към нея. Демони. Роби. Усети ги, нямаше нужда да ги поглежда, за да разбере кои са. И не бяха настроени благосклонно, можеше да отчете това по кръвожадните им погледи, които обхождаха тялото й от горе до долу. Тя искаха да я убият, но преди това щяха да я накарат да страда. Нормално, като богиня, не трябваше да изпитва страх, а увереност, че ще ги повали. А и никога преди не я бяха нападали. Не можеше да разбере защо те бяха тук и защо искаха нея. Може би се бяха припознали в друг, може би не бе Абелон жертвата, която искаха? Но знаеше, че със сладки приказки само щеше да удължи страданието си. Изходът беше само един – или те щяха да умрат, или тя.

Ако бе само един, щеше да се справи. С двама – почти възможно, но цели петима, въоръжени машини за убиване – малко вероятно. Трябваше да запази хладнокръвие и да мисли трезво, докато проклинаше себе си, че не взела свитата си. Не ги изпускаше от поглед, докато пристъпваше заднишком, опирайки гръб към каменната врата на храма. Ако успееше да влезе и да се скрие добре, имаше шанс те просто да си тръгнат. А можеше и да се моли да се случи чудо и някой да й помогне. Очите й издаваха неподозирана решителност, за разлика от страха, който я бе сковал. Демоните също следяха движенията й. И нямаше да я оставят да влезе току-така в храма. Абелон се опита да отмести вратата, докато бе с лице към тях, но камъкът не искаше да се помръдне. Паника обзе цялото й същество. Нямаше идея как да се измъкне. Помощ, повтори мислено като мантра.


Last edited by abelone; on Thu Jan 25, 2018 9:04 pm; edited 1 time in total
avatar
abelone;
God
God

XP XP : 97
Мнения : 95
Създаден : 2018-01-23

Back to top Go down

Re: Храмът на Абелон

Post by ~Хенриус~ on Thu Jan 25, 2018 8:05 pm

Префуча през сърцето на кралството като подводна ракета. Оставяше след себе си гъста пътека от бели балончета, както и стъписани погледи от познати и непознати събратя. Малцина е опитаха да го спрат,за да го поздравят или да си поговорят с него, но биваха отблъснати с груба досада и някои се оказаха чак в съседния риф. В момента ми следвало да е очеваден факт, че момчето не искаше компания. Нещо повече, той не можеше да търпи такава. Не и в настоящия момент. Искаше само да плува да плува, и пак да плува. Да изпразни съзнанието си и да пропъди мислите от главата си. Изпитваше неописуема нужда от това. В последно време се задушаваше от всичкия фалш на единствения свят, към който бе пригоден да вирее. Съзнаваше, че може да принадлежи единствено тук, а се плашеше, че започва бавно да намразва това място. Всички бяха перфектни, или поне се преструваха на такива. Всичко се предполагаше да е такова – мирно и красиво. Ала не беше.
Хенриус беше пропилял години от живота си в опити да се самозаблуждава, че е, но това не промени истината. През цялото това време единствено си бе затварял очите и сега не спираше да се пита защо. Всъщност това бе въпросът, който не беше спрял да го измъчва. И не беше само това място, Хенриус беше сигурен. Небесата бяха нищо гнило по природа, нещо пълно с жестокостта на заслепените то могъщество и власт, от мегаломания и високомерие. Лицемерие. Убийства за забавление. Заговори. Всичко тънеше в разкоша на божествената сила, но никой не поглеждаше зад бялата завеса. Защото уви, ако погледнеше, след това тя щеше да му изглежда черна. Рискът от разкриването на една илюзия бе огорчението, което можеше да последва. Или по-лошо. То можеше и да коства нечий живот. Но пък мълчанието и слепотата можеха да костват доста повече.
Усещаше как течението се предава пред непростимата му упоритост. Скоростта започваше да изтрива мислите, но угризенията и гневът оставаха непокътнати. Те все така стягаха сърцето, биещо като полудял барабан. Кипящата във вените кръв сякаш заплашваше да си пробие път навън. Не спираше. Като че нямаше път пред себе си. Реално погледнато беше така, нямаше път, не го виждаше. Не и такъв, който би искал да следва. Без отправна точка, без цел и посока. Движеше се напред със скоростта на светлината, а сякаш нещо го дърпаше назад, към бездната от която нямаше излизане.
Не искаше да си затваря очите повече. Не искаше да си мълчи, не искаше да си кротува като някоя смирено ангелче. Бе твърде противно на същността му. Чувстваше де длъжен да отиде на едно място и да зададе един въпрос. Може би нямаше да получи отговора там, но вече взе решението да не се връща обратно в двореца. Толкова пъти я бе виждал преди. Неговата създателка. Но така и не я попитал, защо ли не я бе попитал? Къде бе сгрешила с него и защо трябваше да е различен. Защо точно той?
Боеше се да не би самата богиня да няма отговор на този въпрос. Или отговорът да не му хареса и да не му се стори задоволителен. Навярно дори нямаше да го зададе на глас в храма й, а щеше да си остане в капана на болното му съзнание.
Опашката му внезапно забави ритъм, а от рязкото намаляне на скоростта русалът се оказа залепен за един нелюбезен октопод.
- Ей! Пусни ме! – оплака се на октопода, след като усети как се уви около него и започна да го „масажира“ с гъбичките на пипалата си. – Не ми е до игрички, ще те изпепеля! – премина към устна заплаха, когато милата молба не свърши работа. Ама този октопод беше твърде глупаво същество и не го оставяше на мира. Опита са го отдели от себе си с ръце, но създанието го обгърна като в любовна прегръдка. Само това му липсваше, октопод да се влюби него. Може би трябваше да се помоли не на Абелон, ами на бог Локи да го превърне в прах, че да не му се налага да търпи това.
- Акула! Мече! Гума! Мида! Русалка! Агх... – опитваше се напразно да си спомни коя беше магическата думичка, с която можеше да отвлечеш вниманието на октопод, но така и не се присети. И скоро това беше без значение, защото пърхането на криле подплаши всичко живо, плаващо в близост до Хенриус.
Младежът се огледа наоколо наостряйки сетивата си на четири. Забеляза пет сенки да кръжат над повърхността. Скоро се скриха някъде и нашият герой реши да стори същото. Отправи се бързешком към любимото си скривалище – тъмносин корал с размерите на скала. Подаде ле предпазливо на повърхността, за да види какво се случва. Едва повярва на очите си, но нямаше друго обяснение за крилете. Това бяха демони. Не, всъщност не бе изненадан толкова. Трябваше да е точно каквото си мисли. Тя ги бе изпратила! Бе изпълнила заканата си.
Но не това бе най-лошото. Едва сега осъзнаваше истинското предателство, което бе извършила майка му, Урсула. Не просто бе поканила демони, те бяха тук с конкретна цел. И в момента бяха достатъчно, за да я изпълнят.
Хенриус реши да използва закърнелите си екстри и поразтърси тяло, скривайки се отново във водата. Успя да накара скритите ципи на ръцете му да се разтворят и оттам се изстреляха няколко камшикоподобни пипала. Визуализира местоположението на демоните и изстреля тъмносините си камшици навън. те се подадоха от водата като оживели въжета на кораб. Две от тях успяха да уловят по един демон и да го потопят във водата. За тях процедурата беше фасулска. Просто спря досега им с кислорода. Но при следващи си опит да залови останалите, те вече бяха подготвени да..заловят него.
Полетя във въздуха, издърпан от враговете си. Когато се приземи пред тях успя да види само кръвожадните им погледи. нямаше време за друго. Опашката му изчезна, но докато се опомни вече усещаше чужди нокти да дерат кожата му.
- Изнежено русалче...къде се бъркаш!? – чу непростимата подигравка по свой адрес и се вкопчи свирепо в ръцете, които го душеха на метър от скалата. Овладя долните си крайници и запрати два ритника към демона. Залюля се несигурно на земята, когато се освободи от хватката. Не можеше да хаби време в мисли. Спусна се към отсрещния като хищник и бе готов да го убие. И щеше, ако му беше позволено. Гръбнакът му бе почти прекършен от силните крака на другите двама.
- Мека възглавничка. – чуваше смеховете им и кръвта му закипя отново. Превръщаше се в някой друг и не успяваше да възпре процеса. Заръмжа и се изправи въпреки тежестта върху себе си. Нахвърли се върху когото видя, преряза нечие гърло с фината си ципа. Чу се самотно цамбуркане във водата. Вече не осъзнаваше случващото се и не можеше да се спре. Независимо колко рани понасяше, усещаше болката все по-притъпена и накрая му се струваше като един мираж. Погледът му беше празен откъм милост, там стоеше просто инстинктът на дивото и опасно животно, бранещо територия. Самотен писък огласи въздуха. Откъсвайки черните криле на демона, успя да се осъзнае, но късно. Кръвта вече бе покрила ръцете му. Допреди малко кръвожадните очи сега го гледаха като въплъщение на безмилостното зло. Видя как се скри то погледа му, скачайки доброволно в океана. Може би малцина знаеха това, но демоните бяха вкусни за доста морски същества в Рейндор. Това правеше кралството така безопасно, или поне до днес беше така.
Премигна няколко пъти, пускайки откъснатите криле. Те полетяха надолу и вълните ги отнесоха. Едва сега започна да осъзнава станалото и какво беше направил. Страхуваше се да се огледа, затова подмина както Абилон, така и погледа ѝ. Не искаше да разбира каква гледка бе в нейните очи. Откъслечни моменти преминаваха през съзнанието му. Всичко това бе направил, усмихвайки се по-широко от врага. Прокълнат ли беше? Не знаеше. Не знаеше и какво живееше в него, но колкото повече страхът надделяваше, толкова по-силно ставаше То.
Свлече се пред храма, едва дишайки. Пораженията бяха доста големи, дори не бе сигурен че собствената му регенераията ще помогне в този случай. Придърпа висящите лиани, откъсвайки част от тях, с която да се загърне. Не знаеше как успяваше да мисли за благоприличие в такъв момент, когато може би умираше...
avatar
~Хенриус~
Angel
Angel

XP XP : 11
Мнения : 9
Създаден : 2018-01-25

Back to top Go down

Re: Храмът на Абелон

Post by abelone; on Thu Jan 25, 2018 9:04 pm

Трябваше по-рано  да се вземе в ръце и да не позволява на паниката да командва действията ни, но постъпи като страхливка и можеше само да стои вцепенено и да наблюдава кратката бойна сцена, която се разигра пред очите й. Изобщо не се държеше като господарката на Рейндор, нито като богинята на водната стихия, а като проклета страхливка. И едва когато успя да събере мислите и концентрацията си, демоните вече ги нямаше – бяха станали храна за водните обитатели на царството. Падаше им се. Абелон не беше отмъстителна по природа, но тези изчадия я искаха мъртва и единствено благодарение на мъжа пред нея, в момента все още дишаше. Затова й се надяваше да изгният в тялото на някой октопод или по възможност на онези акули, които я плашеха с острите си зъби и зловещ поглед. Все още правеше само догадки относно причината тези демони да са тук. Със сигурност трябваше да знаят, че богинята е сама и невъоръжена. Дори не носеше раковината си, в която бе концентрирана по-голямата част от силата й. Изведнъж това царство се бе превърнало в още по-малко безопасно. Но никой не биваше да разбира за това – защото фактът, че я бяха нападнали със сигурност ще подкопае авторитета й и ще подложи на съмнение уменията й на лидер и водач на тези създания. А тя беше сама срещу тях. Нямаше нищо друго освен властта, нищо друго, на което да разчита в този така самотен воден свят.

Демоните бяха убити. Един по един. Не изпита облекчение, защото страхът си стоеше, готов да я разяде отвътре, съмненията също. Но за момент спря да мисли за себе си, когато го видя. Да го нарече своя спасител бе твърде банално, ала той действително едва не пожертва себе си, заради нея. В момента искрено благодареше, че пътищата им се бяха пресекли дали случайно, или не. Приведената му стойка, тежкото му дишане и кръвта навсякъде, която не знаеше дали бе на онези чудовища, свидетелстваха, че момчето не бе добре. Абелон се приближи с бързи, леки стъпки – дори и уплашена, се движеше с една грациозност, присъща само на боговете. Срещна погледа му и се усмихна благо, което бе в пълен контраст с пейзажа наоколо. Сърцето й биеше до пръсване от преживения стрес. Ръцете й едва доловимо трепереха, но успя да се овладее, преди да покаже слабост. Той имаше спешно нужда от помощ, имаше нужда от нея – да се погрижи за него, както той за нея. Вече нямаше място за размишления, а за действия. Защото те можеха да се върнат. Двойно или тройно повече. Защото някой искаше нея.

- Всичко ще е наред, ще се погрижа за Вас
– изрече почти галиовно, като майка, която успокоява уплашените си деца. Искаше да си придаде спокойствието, което вътрешно не изпитваше. Бе на няколко сантиметра от него и можеше да огледа раните, които и на пръв поглед, не изглеждаха безобидни. Може би ако цялата тази кръв я нямаше, щеше да разбере колко са дълбоки. Да го мести оттук не бе безопасно, ако е тежко ранен, затова използва малки трикове, които бе научила в свободното си време, когато още се учеше да контролира стихията си.

-Ще трябва да махнете тези лиани, няма нужда да се притеснявате от мен.

Не успя да сдържи усмивката си. Как успяваше да се засмее дори в такива моменти, бе непонятно дори и за нея. За малко да я убият, а вместо нея, сега бе тежко ранен друг. И тя с цялата си наглост се усмихваше насреща му. Със сигурност заслужаваше тези демони да стигнат до нея. Което само й припомни разигралата се схватка от преди малко. Абелон бе виждала много кръв, твърде много, повече, отколкото бе искала, но не това я зашемети сега. А тази отмъстителност в погледа му, докато поваляше демоните. Знаеше, че не й се е сторило. И знаеше, че нещо определено се криеше зад това, но в момента бе просто благодарна, че се бе намесил – нямаше място за упреци.

Бяха достатъчно близо до водата. Абелон протегна ръка и тънка струя кристалночиста вода се извиси във въздуха, следвайки нейните движения. Внимателно, концентрирайки се, богинята проследи раните му със струята вода, изчиствайки почти засъхналите следи от кръв и други мръсотии. И сега, поглеждайки втори път, въздъхна облекчено – раните не бяха толкова дълбоки, колкото смяташе и се нуждаеше само от добро закърпване и почивка. И да не извършва резки движения. Подозираше, че има травми на гърба – не й убягна от вниманието как един от демоните за малко да го прекърши. Подозираше и че го боли адски много.
Бе застанала до него, сядайки на студения камък, а роклята й бе покрита с прах и кръв. Опита се да го повдигне в седнало положение, като едната й ръка бе умишлено сложена на гърба му, давайки му необходимата опора. Когато заговори отново, гласът й звучеше далеч по-овладяно.

-Трябва да ви благодаря. Дължа ви живота си.

Избягваше погледа му, защото се чувстваше недостойна в очите му, както щеше да се чувства в очите на всички водни обитатели, ако те бяха станали свидетел на унизителното й падение и пълна липса на съпротива срещу злото.
avatar
abelone;
God
God

XP XP : 97
Мнения : 95
Създаден : 2018-01-23

Back to top Go down

Re: Храмът на Абелон

Post by ~Хенриус~ on Fri Jan 26, 2018 7:22 pm

Адреналинът бавно спадаше, отпускайки хватката си около изопнатите вени. Замъгленото съзнание се изясняваше, като небе, чиито облаци се бяха разсеяли изневиделица. Тепърва започна да чувства какво му бяха причинили. Не че сам не си го беше търсил, очевидно. Но юнаците не се оплакваха, нали?
Болката несъмнено беше интересно явление. Понякога можеше да я чувстваш като илюзия, а да си на прага на смъртта. Понякога пък можеше да ти няма почит нищо, но да се чувстваш така сякаш, че умираш. А в момента беше необяснимо. Единственото, което го притесняваше, бе онова, което бе извършил и това, в което...се превръщаше.
Преди не беше такъв. Но колкото повече опитваше да се върне в миналото и да види някогашния си образ, толкова повече той избледняваше и го вкарваше в объркан водовъртеж от въпроси. Сякаш някой, или нещо, опитваше да го заличи, да му отнеме единственото, което уж никой не можеше да ти отнеме. Разсъдъка. Собственото ти Аз.
Все повече започваше да се пита кой е, но всъщност не това бе правилният въпрос. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че има още нещо. Още Някой.
- Не ми дължите нищо. Просто постъпих както е редно. – отвърна тихо на богинята, която му бе благодарила, че спаси живота й. Но дали това всъщност бе целта му? Той искаше силно да вярва в това, но не можеше. Истината бе, че никого не искаше да убие. Да нарани, за да защити дома си – може би, но не и да убие по такъв зверски начин, по какъвто го беше сторил преди броени минути. Вглеждайки се в оцапаните си ръце, си припомняше всички моменти, които му се губеха и бяха като в мъгла. Все повече тръпки на ужас пролазваха по насинения му гръбнак. Онова отпреди малко не беше той. Но ако не беше той, то тогава.. кой?
Ето го основният въпрос, който хвърляше материал за размишления, които да разсеят Хенриус от засрамващата ситуация. Младият русал дори не загря, че не само той бе по някакъв начин засрамен от себе си. Не подозираше колко си приличаха в момента той и създателката на неговата раса. Но щом веднъж вдигна поглед и засече нейния, за миг го зърна. Видя нещо, което му бе до болка познато.
- Не бива да се обвинявате. – спонтанно заговори и се зачуди дали е редно да говори като толкова равен на една богиня, но все пак продължи мисълта си - Да носиш цяло кралство на плещите си е трудна и самотна отговорност. Понякога всеки има нужда от почивка. – направи опит да се усмихне. Изведнъж си припомни колко лесно бе да се усмихва някога преди, и как лесно разведряваше съществата около себе си. Сега, щом се огледаше в нечии очи виждаше само мрака и болката, само лъжите и скритите истини, само несбъднатите копнежи и угризения. Вече бе изгубил способността си да се радва на живота, да вижда хубавото и оценява красивото. Или поне все повече губеше тези си сетива. Сякаш мракът се бе прокраднал в него и го поглъщаше. Беше близо, можеше дори да го усети как лази към съзнанието му. По дяволите, беше твърде млад, за да полудее.
Сведе погледа си от богинята и замижа от прииждащата болка. Смяташе, че е редно да й каже онова, което знае. Беше редно да я предупреди за в бъдеще, макар това да му костваше навярно собствената му майка. Абелон трябваше да знае истината, но Хенриус още не знаеше как точно да й я поднесе. А и сега очевидно не бе от най-подходящите моменти.Тя бе дошла тук именно да забрави за проблемите и да се отърси то отговорностите си за малко. Вместо това сега трябваше да се занимава с една риба на ръба на лудостта. Още нещо, нетипично за Хенри, бе да се мрази, а в момента се мразеше. Чувстваше как губи контрол над себе си и това го подтикваше съм тази себеомраза и себеотрицание. Какво ли щеше да му остане, щом не можеше да се довери на самия себе си повече?
Кажеш е ли истината за нападението на Абелон, богинята щеше да му отнеме и майка му.Нямаше да има никаква опора. И не че майка му много я беше грижа, но въпреки всичко го обичаше. Любовта бе голяма опора, особено майчината. Но сега Хенри бе обиден и на нея. Не би могъл да я оправдание и да й прости предателството и не би могъл да я последва в пъклените й планове. Нямаше как да се случи.
Усети как ръката на създателката му се спусна към стомаха му, навярно за да приложи някой лечебен метод, но тъмнокосият инстинктивно я хвана в дланта си. Настъпи нов неудобен момент, за който Абелон без притеснение можеше да нареди убийството му. Въпреки това той само се прокашля и си намери добро оправдание.
- Аз, ъм...имам гъдел. – изви устни и показа снежнобелите си зъбки, сякаш си разправяше шегички със стара позната. - Можете да ме оставите, не съм толкова ранен.
avatar
~Хенриус~
Angel
Angel

XP XP : 11
Мнения : 9
Създаден : 2018-01-25

Back to top Go down

Re: Храмът на Абелон

Post by abelone; on Sat Jan 27, 2018 4:55 pm

Абелон се стресна от факта, че мъжът можеше да разчете толкова добре изражението на лицето й, което изразяваше цялата вина, която изпитваше в момента. Рядко се случваше да намери някой, който да я разбира толкова добре, без да се налага да се впуска в обяснения. Богинята бе самотна душа, затворена в себе си, криеща най-интимните си мисли и чувства толкова добре, че вече бе забравила какво е да споделя или някой да успее да проникне изпод твърдата й черупка на всемогъщата владетелка на моретата. Нямаше приятели, а само поданици и това понякога й се струваше като твърде тежко бреме, твърде скъпа цена за безсмъртието и силата, която притежаваше. Сила, която точно, когато й бе най-необходима, се бе изпарила, оставяйки я на случайността. Съдбата понякога можеше да бъде много извратена и да поема изненадващи пътища. Както бе довела мистериозния й спасител.

Богинята остана наведена до тялото му, въпреки очевидното му неудобство от нея. Гъдел?! Как ли пък не! Харесваше й  това, че й говори свободно, бе някак освежаващо и ново. Пък и освен тях двамата, единствено каменните стени на храма щяха да бъдат безмълвни слушатели на разговора им, така че нямаше причина, поради която да изисква подобаващо отношение. Още повече, че той бе рискувал собствената си кожа, за да отърве нейната, и не искаше нищо в замяна. Абелон щеше да го награди, със сигурност, за проявената смелост, или поне да му изпълни някое желание; знаеше, че обикновените поданици на кралството си имаха своите мечти и стремежи, които често оставаха неосъществими, ала щеше да направи това изключение за него, тъй като сам си го бе извоювал. Въпреки всичко, Абелон уважи молбата му и бавно отдръпна ръката си от неговата, макар допирът да й носеше приятното усещане, че не е сама. Особено след случилото се. Знаеше, че още го боли и че раните не бяха за пренебрегване, въпреки лекотата, с която той й отговаряше и се държеше, нямаше как да не забележи умората и напрежението при всяко едно физическо усилие. Нуждаеше се от стабилна почивка, но не бе готова още да го пусне. Имаше нужда от отговори. Защото можеше да се закълне, че той знае повече, отколкото показва.

Нападението не бе случайно. Някоя особено важна личност се криеше зад това нападение и със сигурност не й желаеше доброто; пет кръвожадни демона определено не можеха да се тълкуват като нещо добро. Беше някой, който той познава. Или поне има догадки или отговори. Фактът, че я спаси, обаче доста объркваше теорията й, че той е замесен по някакъв начин с покушението над нея. Изобщо всичко бе твърде объркващо и плашещо. Никога не си бе представяла, че ще я нападнат в собствените й владения, а щом се е случило един път, щеше да се повтори. И този път тя бе длъжна да бъде подготвена. Защитена.
Погледна го, но не намираше точните думи, за да започне разговора.

- Как се казваш? - попита с благ глас, разсейвайки се за малко от неприятните мисли, които надвиснаха над нея.
- И как се озова тук? - втори въпрос. Усещаше как не я стърпяше от любопитство, но трябваше да покаже сдържаност, затова замълча.
avatar
abelone;
God
God

XP XP : 97
Мнения : 95
Създаден : 2018-01-23

Back to top Go down

Re: Храмът на Абелон

Post by Sponsored content


Sponsored content


Back to top Go down

Back to top


 
Permissions in this forum:
You cannot reply to topics in this forum