Heart Afire

Всъщност е доста просто. - отвърнах, но направих кратка пауза, за да я държа в напрежение. Отново се приближих и зашепнах в ушето й - Трябва да пиеш от кръвта на първороден демон. - демонстративно посочих себе си. Нямаше да изпадам в детайли като това, че чрез този ритуал тя щеше да приеме доста голямо количество мрак в себе си. Мракът, от който аз бях сътворен. Но в интерес на истината душата ѝ нямаше да бъде жертвана, просто щеше да ѝ се наложи да се бори с този всепоглъщащ мрак, жаден за хорското страдание. Щеше да бъде вечно жадна да изсмуква светлината от душите и да им покаже страданието и нещастието само чрез шепотите си. - Но не знам защо ти го казах, след като така или иначе, ти вече направи своя избор. Да останеш в плен на ориста си като онеправдано преследвана, вместо сама да изтъчеш своята съдба.

- Да, така е. Направих избора си. - преглътна несигурно и заби поглед в пространството пред себе си, за да игнорира цялото това шепнене в ухото и всичката тази лукавост, която вървеше подир него.

Отново разколебана и слаба. Това бе перфектният момент да си тръгна. Да я оставя,  потънала в съмнения дали изборът ѝ не е бил грешен, какъвто си беше. Избраните рядко имаха някакво бъдеще, животът им се състоеше във вечно криене и бяха обречени да намерят грозната си смърт преди да са успели да изживеят всичко онова, за което обикновените хора си мечтаеха. Какво бе ползата от всичко това? - Е, мисля че това ще бъде нашето последно "сбогом". - изрекох с тиха носталгия, но дълбокият ми глас успя да отекне задълго в помещението. - Надявам се да откриеш своят мечтан помощник. Пази се, Елизабет!- прозвучах така искрено, че сам успях да си повярвам. Досега не бях пожелавал всичко добро на който и да е. Може би все пак тъмнокоската успя да се изкачи на някакво друго равнище за мен, различно от това на играчка за еднократно забавление. Предполагах, че това наистина щеше да е последният път, в който ще я видя, защото макар и демон, държах на обещанията си. А последното беше повече да не се отзовавам на нейния зов, нали? Щеше да прекалено рисково за репутацията ми, а аз имах единствено нея.

Беше я страх да остане сама отново. Не че искаше компанията на демона, но в последно време ... може би, само може би, бе станала приемлива... може би, дори приятна на моменти, но това никога нямаше да изрече на глас.
- Ще ми помогнеш ли да ги погреба? - каза насред тишината в стаята.

- Не съм толкова човечен, че да си цапам отново ръцете с тези клетници. Мисля, че трябва да ги погребеш сама, все пак ти ги...докара до тук. Но пък с удоволствие ще те заведа на перфектното място, дори няма да се налага да копаеш дупка. - не се замислих защо отново се разприказвах, вместо просто да си тръгна. Нямах представа защо съм още тук и се занимавам с делата на една смъртна. Надявах се никой никога да не разбереше за това.

- Би било достатъчна помощ. Благодаря. - продължаваше да гледа труповете на земята, а съвсетта ѝ изгаряше бавно в пламъци.

- Хвани ръката ми. - изрекох с учудваща сериозност, след което преборих труповете, за да си направя сметка колко същества трябваше да телепортирам на нужното място. Затворих очи и щом усетих нежната длан на Елис върху своята, в миг пренесох двама ни някъде далеч...заедно с труповете на клетниците. Озовахме се на едно от най-големите езера в покрайнините. Отдавна никой не бродеше наоколо, но все пак имаше един стар пристан с няколко завързани лодки, а това вършеше чудесна работа за случая.
- Е, това е. Просто качи труповете на тези лодки и срежи въжетата. - ориентирах набързо тъмнокосата избрана, подпирайки се на едно дърво. Някаква катерица слезе и започна да ме обикаля, сякаш съм ѝ откраднал жълъдите. Подхвърлих ѝ един жълъд от земята, а тя се пресегна да го вземе и се покатери върху рамото ми, загризвайки си обяда. Подсмихнах се леко невярващо, че някое живо създание може да изтърпи присъствието ми, или да го намери за приятно. Отбягвах да поглеждам към Елизабет. Боях се да не започна да й съчувствам по някое време. Но се успокоих с това, че за да съчувстваш, ти е нужно да си преживял същото или да си способен на силна човешка емпатия, пък и двете се вирееха в моята мрачна душа. Но все пак знаех добре какво е да си самотен, да не можеш да разчиташ на никого, а тези неща сякаш можех да видя и в нейните очи. Разбира се, нямаше как да го призная на глас. Знаех добре, че всеки би ме намразил заради това, което бях, дори да се окажеше че там някъде в гърдите вирееше сърце, обрасло в тръни. Може би имах такова, но то бе като непокътната и отдавна забравена стара антика. Никой не би и повярвал, че един демон би могъл да има сърце и би могъл да чувства. А дори да повярва, съществуването ми пак щеше да се уповава на същото - вечният самотен брод  в тъмнината. Кой можеше да ме вини, че си играех със смъртните и техните копнежи? Това бе единственото, което ме спираше от разпад. Едничкото забавление в живота ми, което бих могъл да имам някога. Знаех, че не бих могъл да имам нищо човешко; Тривиалните неща като семейство, приятели..любов.. Не ми се полагаха.

Не смао бе отнела живота на тези мъже, но и взимаше на семействата им шанса да си кажат последно сбогом. Зарязани някъде в езерото, изядени от птиците. Отмести поглед от реката по която вече плаваше лодката с труповете, към него. Помагаше ѝ. Значи демоните не бяха чак толкова лоши все пак. Имаха своите изключения и Мамон явно беше такова. Отдавна можеше да се оттърве от жалкото ѝ съществуване, но не го бе направил, което трябваше да значи нещо. А точно сега изглеждаше абцурдно с тази катерица на рамото си.
- Знаеш ли, домашния ти любимец те прави по-страшен. Почти като пират си. - пошегува се. Изненада се как въобще има настроение за подобно поведение, когато бе отнела три живота.

Да, представям си. - отвърнах кратко на опита ѝ да шега, защото вниманието ми бе привлечено към лодките. Нима не бе успяла да запали огън, за да ги запали и да завърши ритуала? Така душите нямаше как да намерят покой.
Въздъхнах. Не можеше да се остави погребален ритуал, без да бъде завършен. Беше някак прекалено, прекалено... жестоко? Не бях вярвал, че ще си помисля подобно нещо и сигурно щях да съжалявам за това, но реших, че така и така бяха започнали да погребват хора, нека поне го правех като хората. Звучах като погребален агент, но пък какво толкова. Ако е гарга - да е рошава. Изправих се на крака и заповядах на катерицата да се разкара, но тя остана вкопчена в дрехата ми, въпреки опита ми да я прогоня с думи. Протегнах ръка във въздуха и щракнах с пръсти. По веднъж за всяка от лодките, от които в миг се разнесоха огнени кълбета. Пламъците бързо обхванаха дървото и мъртъвците.
Плътта гореше красиво, но реших да си спестя този коментар, защото компанията ми надали би се съгласила. Естетическите ни вкусове бяха прекалено различни. Останах доста време, наблюдавайки тихо отдалечаващите се пламъци. Не можах да повярвам, че току-що бях дал на трима души покой в отвъдното. Бях ги пратил право при дразнещата котка Маола и нелепия господар на Клаудор. Дано само не се разчуе за тази услуга.

Огъня гореше ярко, а отражението му сякаш превръщаше цялото езеро в една течна лава. Не вярваше в цялото това. Мъртвите си бяха мъртви. Телата бяха просто обвивки, който вече бяха празни, а душите им трябваше да са продължили и без помощта на огнените езици. Но така се правеха нещата, нали? Така изпращаха мъртвите. Само че в този случай тя нямаше никакво право да изпраща каквото и да било, защото тя бе виновна за смъртта им.

- Вярно ли е? Необходимостта от това да погребеш някого толкова ритуално, за да го изпратиш в задгробния живот? Срещаш ли всички тези хора някъде там, някой ден? - не отделяше очи от огъня докато му задаваше въпросите.

За миг я погледнах, съзерцавайки отражението на пламъците в зеленикавите ѝ очи. Танцът на огньовете сякаш се вихреше още по-неспокойно в тези големи ириси, изпълнени с прикрита вина. Едва след като проговорих, осъзнах, че в момента не казвах онова, което един смъртен искаше да чуе. Казвах чистата истина и това трябваше да е повод за тревога. - Вярно е. Погребалните ритуали помагат на душата да намери покой извън тялото си. Когато хората умират, те са все още свързани с телата си, заради спомените от живота, който са живели. Докато го помнят, повечето не могат да намерят покой в смъртта. Ритуалът изтрива спомените и така те могат да започнат начисто, знаеш.. при бог Дендис, където отиват душите. - направих кратка пауза, колкото да се прокълна, че давам безплатни уроци по история на отвъдния живот - Без извършване на ритуал, душите се превръщат в недружелюбни призраци и са принудени да бродят вечно в света на живите. Благодари се, че запалих тези лодки, защото щеше да си преследвана и от бесни духове. - допълних, наведейки се към нея с едно призрачно "бууу".

Слушаше разказа му с очи все още вперени в горящите лодки. Предполагаше се, че трябва да разбира от тези неща имайки се предвид каква беше, но тя упорито отричаше дори онзи път, в който бе видяла дух със собствените си очи. Дълго време бе отричала и съществуването на демоните, а ето че сега седеше до един такъв и слушаше внимателно гласът му. Докато не прибави и онова призрачно 'бууу', което накара момичето да потрепне. Отклони поглед от лодките и го погледна нацупено като малко дете.

- Много забавно. - промърмори леко развеселено.

Ще е съглася.- Усмихнах се спонтанно при вида на намусеното изражение отсреща. Не знаех защо, но ми беше приятно. А вярвах, че само чуждото нещастие ме караше да изпитам радост. Може би едното от двете бе илюзия, но нямаше смисъл да узнавам кое. сега разбирах защо хората така силно се вкопчваха в тяхната илюзия, в надеждата. Разбирах защо предпочитаха да живеят в лъжа. Простото съществуване и незнанието бяха дарове и стояха в същността на живота. Останалото те измъчваше, тровеше душата и сетивата ти. Но без грозната истина съществуваше единствено измамното щастие. Истинското може би бе там, сред болката и гибелта, където всичко ставаше на пепел.

- Кой да предположи, че демон можел да бъде забавен.

Кой да предположи, че на демон ще му направят комплимент. - прокашлях се многозначително, попивайки аромата на гората и девойката пред себе си.

- Явно е изненада и за двама ни.

- Аз... ъм... благодаря... предполагам... - гледаше го объркано и усети как леко започва да се изчервява. Не бе свикнала да получава комплименти. Обикновено мъжа насреща ѝ я искаше мъртва или щеше да я заключи и достави на някой друг по-късно.

Усмивката ми бързо помръкна. - Аз.. ще тръгвам вече. Тук ли да те оставя, или искаш да се върнеш в онзи бардак?
Усетих се, но пак доста късно. Какво ми ставаше, да не се разболявах?! Отдавна бях прекрачил допустимата граница и трябваше да се усетя от началото. Въобразявах си, че наистина бих могъл да общувам с някой смъртен като с равен. Дори това да се случваше в моето въображение, Елизабет никога нямаше да забрави. Фактът, че съм демон. Осъзнавах го все път, в който тя леко потреперваше когато чуеше моят шепот. За нея щях да остана това - чудовището, което чудно защо реши да потърси за помощ.  

- Би било хубаво да ме върнеш там, защото бях по следа за Ронан, а тук дори не знам къде точно съм. - реши да се вземе в ръце и отново придоби сериозен вид. Трябваше да се фокусира върху главната си цел - да спаси приятеля си.

- Ронан е мъртъв. - Въздъхнах. Просто се изплъзна от устните ми. Нещо ме караше да съм честен с нея до край и тъй като знаех, че повече нямаше да я видя, разкрих единственото, с което по същество я бях излъгал, за да подхраня надеждите ѝ. Играта вече не ми бе интересна, или по-точно.. за първи път не ми се играеше. Бях уморен и навярно една почивка на Карибите под сянката на някоя палма нямаше да ми се отрази зле.

- К-какво? - не ѝ бе ясно какво точно искаше да каже с това - Не се шегувай с подобни неща, моля те. - плашеше я това, че той не изглеждаше като да се шегува.

Съжалявам, но това е истината. - заредих се с търпение, защото знаех, че истина като тази не бе лесна за приемане. Щях да я разбера, ако накрая решеше да продължи да вярва в лъжата ми.

- Не се шегуваш... аз съм виновна за всичко! - ако беше приела сделката може би щеше да го спаси. Може би Ронан щеше да е тук до нея. Изцяло нейна беше вината!

Не си виновна ти. - тя все още не разбираше... а аз нямах смелостта да й кажа, че той е мъртъв отдавна. Как можеш напълно да разруша всичко, в което бе вярвала, да й покажа че всички усилия досега бяха напразни? Единствено можах да я притегля в прегръдката си. Знаех колко е грешно, но се надявах да го приеме като опит на обикновен човек да я утеши. - Не се обвинявай, направи каквото можа. Последва сърцето си и в това няма нищо грешно.