“But her heart was so cold that she could hold ice in her mouth and it would never melt.”

Verlaine De Luca
Lucifer, demigod, N/A
fc: Eiza González
____________________

Раят е винаги другаде.
Звездите по небосвода не блестяха за нея. Оглеждаха се и танцуваха в очите й, милваха ги нежно и ги пълнеха с живот, но дори за момент не я оставяха да помисли, че бяха нейни. Те не й принадлежаха и тя не можеше да ги направи свои, да се пресегне и да ги събере, за да ги разпръсне из себе си. Пълзяха по острието на камата й, докато тя свистеше яростно из въздуха, по кожата й, докато тя срещаше ответните удари, но не слязоха от небесния си, тъмен трон, изтъкан от мрак и лунен прах, за да й помогнат. Никога не го направиха. За тях Де Лука бе нощ – безмилостна буря, която заплашваше да ги помете и да претопи светлината им; да открадне сиянието им и да си го присвои, карайки ги безвъзвратно да изгаснат. Страхуваха се от нея и я боготворяха, раждаха се в погледа й и умираха от ръцете й. Но не й принадлежаха. Никога не почувства любовта им, не се докосна до тихото им обожание и не позна какво бе чувството, което идваше с тези две неща. Превърна себе си в студено, почти мъртво подобие на човешко същество, за да не нуждаеше от тези повърхностни, безсмислени неща, за да съществува. Те бяха слабост, а слабите не оцеляваха. Тя не можеше да си позволи това своеволие.
В рая са винаги другите.
Преди Верлейн бе вярвала, че отмъщението бе любовта на живота й. Бе го оставяла да държи ръката й и да целува устните й, стенейки опиянена от призрачното му докосване върху голата й същност, която то разсъбличаше с ловки пръсти, задвижвани от дълбоко вкоренената в нея омраза. Бе му се отдала напълно, предала, излъгана от красивите обещания, които й даваше, за да запълни празнотата от липсата на мечти и надежда – дупка, която тя отчаяно искаше да изкара от себе си, и от която мнимият й любовник умело се възползваше, подобно на опитен крадец на животи, идващ за нейния. Шептеше името му в мрака като молитва и го втъкаваше в ума си като напомняне. Бе изрисувала клепачите си с лика му, за да съзира вече леко размазаните му очертания всеки път, когато затвореше очи. За да помни.
Другаде, раят е другаде.
Отмъщението бе най-голямата й любов и най-лошото й проклятие; единствената сигурност в живота й – домът, в който се прибираше, за да намери убежище от студения, мрачен свят на смърт и нещастие, на който не принадлежеше. Добре знаеше, че не трябва да му изменя – че не трябва да поглежда и пожелава друг, че не трябва да пада в ничии други ръце, защото то бе зло и ревниво, и не понасяше да не бъде приоритетът й. Когато Верлейн не му се подчиняваше и не свеждаше глава покорно пред него, то дърпаше чергата изпод краката й и я изправяше на колене пред себе си, оставяйки й по белег за всяка една грешка, за всяко едно кривване, докато накрая тя не се научи да върви само направо. Отмъщението бе капризен любовник, който не можеше да й обещае бъдеще, защото с него тя имаше само минало, но който крадеше алчно настоящето й, защото знаеше, че всичко му принадлежи.
Верлейн Де Лука бе негова, а то нямаше навика да губи придобивките си. Бе му подарила същността и съществуванего си си, бе му ги посветила. И никога не бе смяла дори и да погледне назад към тях, защото по пътя на величието, по пътя на мъстта те не й трябваха.
Друг ад е.