Come as you are;

*играе с една от стрелите си, седнала близо до прозореца*

- Това не е играчка.

- А ти трябва да си?

- Има ли значение?

- Хмм, може би има. Не съм те виждала наоколо до сега.

- Нова съм в града.

- Интересно.. малко хора идват доброволно в това разпадащо се, изпълнено с грехове място.

- Обичам да пътувам, пък може би и това място е точно, като за мен.

- Тогава добре дошла страннице.

- Ти си войник, нали?

- За съжаление. (*измърморва под носа си*) Да, изпълнявам поръчки тук и там. А ти? С какво се занимаваш?

- В момента с нищо. В почивка съм. Не ти ли харесва да си войник?

- Виж, това е много дълга история.. Сигурна ли си, че искаш да слушаш?

- Нямам друга работа в момента.

- Не обичам да споделям миналото си, но ти си непозната така, че нямам какво да губя. Израстнах в едно от големите имения нагоре по хълма, родителите ми бяха заможни - и двамата търговци. Но имали дразги с Короната или поне така казват. Имах и брат - Хенри. Бяхме неразделни, той е по-голям от мен с година. Живеехме си добре, учеше ме на разни неща. Докато един ден не дойде Армията и не убиха майка и татко. Ние с Хенри избягахме в гората.. Колко трагично си мислиш нали? Живяхме сами седмица, докато не се появиха конадири и не отведоха мен към Главния Щаб, а Хенри само боговете знаят къде. Бях на 11. Никога няма да забравя как той крещеше след мен. Не съм го виждала от тогава. Обучиха ме да стана войник, имаха полза от мен. Но аз ненавиждам всеки един от тях. Знаеш ли страннице, един ден ще избягам. Ще си тръгна. Но преди това ще се уверя, че всеки командир и полковник изпитва същата болка и страдание, които аз изпитвам от онзи ден насам. Тогава ще намеря Хенри и ще живеем като преди - щастливи. Казах ти, че е дълга история .. отегчих ли те?.

Адрия можеше да усети всяка емоция зад каменната физиономия на непознатото момиче. Гневът, болката, отчаянието... Надеждата... Последното най-много я забавляваше.

- Не. Всъщност историята ти е вдъхновяваща.

- Ха, мислиш ли? Обикновенно хората започват да ме съжаляват. Ненавиждам това.

- Да те съжаляват, за това че си оцеляла. Това е нелепо.

- Сещаш се, горкото сираче, няма си никого. Знаеш ли страннице, харесвам те. Не си като другите.

- Ще приема това, като комплимент.

- Стига толкова за мен. Сега е твой ред.

- Мой ред за какво?

Миа наистина харесваше новото момиче. Беше като глътна свеж въздух в покварения град, а и без това нямаше много хора от обкръжението и, които харесваше.

- Щом искаш да играем така, добре. Както и да е. По-рано гледаше стрелите ми, да не би да са твои играчки също?

- Боравила съм с всякакви оръжия. Но лъкът не е от любимите ми.

- Харесвам моя. Преди използвах кама, но така е твърде лично. Не искам да имам нищо общо с хората, които погубвам.