Втора среща

Пътят беше дълъг и вече беше късно. На хоризонта сред тъмнината срамежливо сякаш блещукаха светлините от малкото селце. Изглеждаше като мъничка надежда за човека, който до сега спеше в горите около огън, който саморъчно си бе направил. Не че би се оплакал, Лазаре беше свикнал с живота на пътя. Трябваха му пари, а за тази работа му трябваха у духове за премахване. И хора. Но на правилната цена. Това, обаче, не беше неговата главна цел в живота, а само начин да оцелее, докато я търсеше.

Не след дълго пристигна в селото и веднага намери таверната, беше му нещо като талант да ги намира. Когато влезе, на гърба с черен плащ с качулка, покриваща белите му коси, пиянките първо се вгледаха в масивната му заплашителна фигура и след това в двата меча на гърба му, както и един арбалет. Разбира се, никой не знаеше за скритите остриета, а и самия той не беше сигурен, че ги помни всичките. Лазаре не погледна към никой, очите му не се откъснаха от бара. Седна на един от столовете и веднага бе обслужен от бармана с медовина и бобена яхния. Искаше просто да се наслади на вечерята и алкохола си, но бармана беше бъбрив и любопитен. И разбира се, не всеки ден подобни странници идваха тук.
- Накъде си тръгнал? - Лазаре бе попитан от човека зад бара, който подсушаваше една чаша с мръсен парцал.
- Търся една жена. - Белокосият отговори, отпивайки голям гълток от медовината си.
- Ех, не търсим ли всички това...
Лазаре вдигна очи към бармана, дъвчейки храната си и преглътна. Гледаше го някак объркано и леко раздразнено от факта, че явно си мислеше, че това е поредната любовна история.
- Не - странникът отговори студено - тази е различна - и продължи с вечерята си.
- Ах, всички са различни! И все си приличат, мамка му! И с какво твоята е по-различна?
- Тя ме спаси. - отново студен отговора излезе от пълната уста на белокосия.
- Да! Жените уж ни спасяват от най-лошото в нас! И после ги търсим, търсим, за да ни спасят отново и отново. Аз да ти кажа за моята Магдалена...
Лазаре спря да слуша. Изглежда, че барманът не можеше да разбере, че тя буквално го бе спасила. Но и защо му трябваше да знае? Лазаре, обаче, имаше въпроси, на които навярно само тя можеше да отговори.
- Руси коси - най-накрая страниикът прекъсна човека зад бара, без да се замисли, че той все още говореше за своята история - сякаш слънцето изгрява от тях. Зелени очи, като онова зелено сияние, дето се появявя за момент при залеза или изгрева на слънцето. Виждал ли си я?
Барманът замъчла. Гледаше го учудено.
- Такава девойка дори и да съм виждал, няма начин да ти кажа къде е.
Лазаре въздъхна, отпи на екс останалото от медовината и хвърли няколко жълтици на бара. Изглежда тук нямаше да намери информация. Връщайки се обратно навън, качвайки се на кона си, за да продължи по пътя, в ума му се въртеше само едно нещо - къде по дяволите се беше дянала тази жена? Изобщо истината ли е била или я е сънувал?
Излизайки от селото, мъжът се огледа в тъмнината и продължи по правия път към.. където и да водеше. Явно, че щеше да обърне света.

- Защо ти трябваше да разбунваш духовете отново? - мисълта се стрелна през главата ѝ, но определено остави храна за размисъл в нея за следващите няколко часа. Току-що изършеното от нея зверско убийство само я окуражи, че пречки в името на оцеляването не може да се допускат и че деянието ѝ е в повече от правилната насока.
Слънцето тъкмо залязваше на хоризонта, когато невидимата примка около врата ѝ вече не ѝ даваше мира, предизвикваше силен задух  при учестеното ѝ дишане, затруднявайки опита за незабелязано придвижване по претъпканата селска улица.
Глъчката по повод края на поредния тежък ден, изпълнен с къртовски труд, изпълваше атмосферата и разсейваше Хилда от налегналите я угризения.
Все пак съвестта ѝ даваше знаци, за пореден път доказвайки и оправдавайки вътрешните ѝ терзания, че е ужасен човек.
Какво я глождеше ли? Вродената ѝ жажда за справедливост не искаше да допусне, че е отровила човек, с който е делила залъка си за повече от три години, с цел да отърве кожата. Дори смяташе, че родителите ѝ ще се обърнат в гроба, ако научат колко безкруполно е постъпила любимата им щерка. Тези съмнения бяха неоснователни, защото те я обичаха повече от всичко на света и винаги биха поставили нейното благо на първо място, но моралните принципи достатъчно яростно я разкъсваха отвътре, когато неусетно отвори вратата на схлупената таверна в централната част.
Пред нея се разкри картина на веселие и хора, озарили помещението с огромните си усмивки вследствие на добре свършената работа. Повече от тях не познаваше, а тези, които беше засичала по тесните и криви тротоари, винаги бяха погълнати от работата си - нямаше как да ги опознае.
Определено в момента ги виждаше в една друга, по-приятна и по-различна светлина - далеч от мъките и несгодите и далеч от забързаното ежедневие, в което се принуждаваха да крачат бързо без възможност да си кажат по някоя добра дума. Тук се забавляваха и разтоварваха, тук събираха сили за предстоящите битки и за пътищата, които щеше да им се наложи да извървят. Тук намираха себе си.
По-ярко се открояваше образът на мъж, който излъчваше позната за нея енергия и чието енергийно поле беше като магнит за видения - спомени от миналото изплуваха и ситуации, към които не искаше да се възвръща, рязко я накараха да отстои назад от прага на помещението. Дълбоката ѝ сетивност правилно я насочваше към идеята. Полубог.
Е, след драматичната пауза, съпътствана от няколко секунди, отделени за събиране на кураж, със сетни сили навлезе напред. И без това щеше да го види, щом отново се подвизаваше наоколо, а и нямаше какво да губи.
Когато стигна до една от масите, долови разговорът, който се провеждаше между него и бармана в зоната около камината. Дълго време се ослушваше и се уверяваше, че все още не е попада в полезрението му.
Ех - въздишката се разпростя навред и хората започнаха да се споглеждат с един единствен въпрос - ''Коя е тази девойка?''.
За да избегне съдбата да бъде обект на нежелано внимание, се забули отново и още по-здраво се покри с наметката си, в ръката си здраво стискаше няколко медника и заклати краката си небрежно върху масата...
Мина време, всички се разотиваха и нощта се изнизваше, а мъжът продължаваше да стои все там, все на тази маса, продължавайки дейността си. Младата жрица го гледаше и вътрешно си напомняше, за да се успокои:
- Аз те спасих.

Конят му беше изморен, затова и Лазаре не го пришпорваше много. Мислеше си дали не би било по-добре да си вземе стая в таверната и да остави горкото животинче да почине. Мъжът имаше завидна издръжливост в сравнение с останалите човеци. Можеше дълго време да изтрае на път, но за съжаление животинката беше към края на силите си. Точно в този момент идеята да прекара нощта в топлата таверна с медовина не му се струваше никак неприятна. Ако беше запазил спомените си на полу-бог, то със сигурност щеше да да твърди, че смъртните правят най-добрия алкохол. Едно от малкото добри качества, които притежаваха. Но колкото и добре да звучеше вечер сред огъня на таверната и медовина, някак си не успя да се накара да се върне.
Яздейки бавно към поредното място на което щеше да остане разочарован, Лазаре погледна към полу-пълната луна, която осветяваше пътя. На хоризонта дърветата се чернееха, изглеждаха точно като силуети. Забелязваше как лекият вятър поклащаше листата на по-близките дървета и колкото повече се отдалечаваше от селото, толкова по-тихо ставаше. Вече беше достатъчно далече, за да чуе воят на вълците. Конят му заигра изплашено.
- Спокойно, момче, спокойно. - Лазаре се наведе леко и го погали по гривата.
Не помнеше вече колко пъти е говорил с коня си насред нищото. Навярно би изглеждал луд в очите на хората, които имаха нормална работа и предпочитаха да стоят зад безопасните стени на къщите си. Белокосият отдавна се беше отказал от тази мисъл. Пътят бе неговия дом.
Затова и продължаваше бавно напред. Не му харесваше, че воят на вълците се чуваше все по-близо и по-близо. Правеха конят му още по-безпокоен. Но не това обезпокои ловецът, а нещо съвсем друго. Той притвори демонските си очи, само за да види по-добре бледо-сивото петно в далечината. Изруга в умът си. Дух. А беше единствения ловец наоколо за жалост. И единственият човек като цяло, нямаше кой да му плати. Не искаше да се занимава с това за едното нищо. Тъкмо пришпори коня си напред, когато го спря и сведе ядосано глава.
- Мамка му... - изръмжа изпод носа си и слезе от коня, като го завърза за близкото дърво. Свали черния си плащ и остана само по черната си кожена броня със стоманени елементи, които предпазваха коремната му област, раменете и ръцете някъде почти до лактите. Измъкна от чантите на седлото една колба с отровно-зелена течност и изкара един от двата меча от калъфа на гърба си. С тежка, но бърза стъпка скъси разстоянието между тях. Вълците вече не се чуваха. Духът с призрачния кон изглеждаше като боец приживе. И го забеляза. Какво по-добро от ново тяло?
Бледо-сивата душа пришпори коня си към ловеца. Лазаре приклекна леко и зае позиция, готов да посрещне поредния дух. Момента, в който призрачния конник наближи и замахна с острието си, Лазарен се наведе и замахна към краката на коня. Изглеждаше сякаш фигурите изхвърчаха на земята, но изчезнаха в сива мъгла. Белокосият се изправи и махна корковата тапа от колбата, изплю я на земята и изпи течността, хвърляйки малката стъклена бутилка на земята. Кожата му посивя, изгуби живия си цвят. Черни вени пропълзяха по тялото и лицето му. Сърцето му започна бие бясно, а той чуваше и усещаше всичко още по-силно. Всяко стръкче трева,което помръдваше, всяко листо, всеки звук беше на неговото внимание. Всяка малка промяна бе забелязана.
Почувства студ зад себе си и мигновено се обърна, парирайки удара на призрачния меч. Отскочи назад, но не изчака за втори удар. Вместо това нападна като озверяло животно. Разигра се танц между мечовете на полу-бог без спомени и дух, който искаше да се завърне. Лазаре беше бърз, но стъпваше тежко по земята, сякаш му принадлежеше, нямаше да остави да бъде и за миг разклатен от удар. Ударите на остриетата изпълваха с метален звук нощта. За кой ли път ловецът играеше този танц? Не можеше да каже. Изгуби им бройката. Тялото му гореше от течността, която изпи – отровна за хората, но на него по някаква причина не му действаше смъртоносно. Звуците на разигралата се битка ехтяха, а като за последна стъпка Лазаре намери пролука и не се поколеба да забие меча си инкрустиран с руни в призрачното тяло. Беше толкова афектиран, че продължи напред, докато меча му не спря забит на дърво, а по средата беше прободеното тяло на духът, който за последен път изрева толкова силно в каменното лице на ловецът, че заспалите птици по дърветата се понесоха изплашено в небето, а крилата им ехтяха наоколо.
Духът изчезна. Лазаре беше сам отново и скоро тялото му щеше да загори в болка, но действието на течността не беше отшумяло още. Мъжът издърпа мечта си, вдигна глава нагоре към небето и затвори очи, дишайки тежко. Сърцето му биеше в ушите и всеки звук в околността кънтеше в ума му. Конят му на няколко метра от него цвилеше и се хвърляше в страх. Нямаше смисъл да измъчва повече горкото животно. Вместо това се върна до дървото и го успокои, погалвайки муцуната му.
- Свърши се момче, спокойно.
Лазаре взе един мех с червено вино от чантите на седлото, свлече тялото си на земята, постави оръжията си на земята и се облегна на дървото, отваряйки меха с вино. Отпи една голяма глътка и се загледа към луната, единствения свидетел на всичко това. Неблагодарна работа си беше и не взе и пукнат грош на всичкото отгоре. Взирайки се в луната, отпи още няколко глътки и закача отровата да спре да действа по добър начин и да започне да го измъчва. Но... имаше вино.