Heart Afire

Нямаше идея какво да му каже, защото тя не бе демон и нямаше идея дали това е нормално за тях. Напоследък бе започнала да мисли, че ги бе съдила прекалено прибързано. Поне този пред нея не бе такъв какъвто си го представяше.

Взе да става доста късно. Май трябва да си вървя. - наруших дългото мълчание, защото ставаше все по-неловко и по-неловко, когато срещна тези нейни зелени очи. Репутацията ми на демон бе остро накърнена и се чувствах като ранен в сърцето хищник. По начало не биваше да оставам, не биваше да й помаган, не биваше изобщо да я срещам. Колкото и да не вярвах в случайности, никога не бих позволил някой смъртен да ме главозамая дотолкова, че да изгубя контрол над себе си или да забравя кой съм.

- Остани. - изстреля без да се измисли. И това не знаеше откъде дойде, но вече бе казано.

Наистина не я разбирах. Без друго по неясни причини не ми бе лесно да си тръгна и да се върна към типичните си занимания, ами продължаваше да усложнява нещата. Защо ми каза да остана? Искаше ми да не я бях чул. - Нима присъствието на един демон няма да те притеснява? Ще можеш ли да заспиш, ако остана? - очите ми се пренаситиха с океанско синьо, което никога не се бе случвало. Онези типични демонски червени пламъци сякаш се замениха от осезаема кристална яркост. Тя ме караше да гледам на всичко с други очи и това не ми вещаеше нищо добро.

- Не ме плашиш, Мамон. - произнесе името му някак по-различно от досега. Сякаш преди се бе обръщала към съществото, великия демон смразяващ кръвта, а сега към някой приятел, на когото имаше доверие.

Това беше лошо. Доста лошо за него. В този момент всеки би могъл да долови вибрациите й. Всеки един демон, който се разхождаше сред смъртните. А никой от тях не пазеше тайни. С години всеки се бе опитвал да намери слабостта ми, да открие как да ме закопае и да бъда прокуден завинаги от единствения си дом - царството на греха. Скоро това можеше да се превърне в реалност. Вече нямаше да е ясно как ще бъда посрещнат следващият път, в който се завърна където ми е мястото. Но вече сам не чувствах дали принадлежа там наистина. Всичко беше везмано като даденост, не оценявах дори живота, защото виждах колко лесно си отива той. Сега Елизабет ме накара да видя къде се криеше смисъла и за първи път ми се искаше да живея. Жалко, че такива екстри не се полагаха на някой като мен. - Чуй ме, Елис... - започнах, опитвайки се да звуча достатъчно сериозно и внушително. Надявах се тези мои дума да се превърнат в съвет, който тя ще послуша. - Време е да си намериш някого, с кого да не бъдеш самотна. Аз няма да мога да те пазя вечно, затова... трябва да откриеш своят спътник в живота, с който да си помагате и..знаеш, да ти даде човешкото щастие, за което веднъж ми разказа.

- Да, разбира се... ще си намеря... - не искаше да си намира. Нямаше нужда от това. Неговата закрила ѝ бе повече от приятна. Харесваше ѝ присъствието му, защото се чувстваше наистина в безопасност, но досега не си бе давала сметка, че той няма да може вечено да я пази. Беше временно решение.
- А сега остани. - продължаваше да държи на казаното.

Усмихнах се, но мрачна сянка се спусна върху лицето ми. Започвах да мисля прекалено предстоящите последствия от това, че се отклоних от пътя. Единственото нещо, което трябваше да следвам, бе кредото на един демон. Знаех какво щеше да е, ако никога не бях се появявал пред Елизабет, ако не се бяхме срещали никога. Знаех какво щеше да се случи и ако продължавам да откликвам на всяка нейна дума. Колкото повече време прекарвах с нея, толкова повече се отдалечавах от онова, което бях, не... Което Трябваше да бъда.
Но всеки път, в който я погледнех, забравях за всичко. Ставаше ми така леко на душата, необяснимо безгрижно. А в следващият момент, щом отклоних поглед, отново същите бедствия, надвиснали над мен като мрачен ореол. Затова сега отново имах нужда да я видя. Промъкнах се с тихи стъпки в стаята й, докато спеше. Аз без друго нямах нуждата то сън и само така можех да спра бушуващите мисли. Колкото повече я гледах, толкова по-близо ми се искаше да съм. Накрая внимателно се доближих и приседнах на пода, точно до леглото й. Сега виждах всеки детайл от лицето й и мислите ми мигом се изпариха.

Тиха, спокойна нощ. Без видения. Без странни сънища. За това се бе молила толкова дълго време. Можеше наистина да се наспи, наистина да си почине, защото определено ѝ трябваше.

Отвори очи бавно, за да види лицето му пред себе си. Спокойният му поглед, което ѝ напомни за светещите му в синьо очи миналата вечер, когато не намираше за неуместно да попита защо светят така. Усмихна се леко сънено.
- Излишно е да те питам как си спал, защото вие не спите, нали? - усмихна се отново леко.

Опитах се да си тръгна преди да се е събудила. Много пъти. но мижех единствено просто да стоя приседнал до нея. И така чак докато се събуди. - Правилно си се досетила. - засмях се вяло. - А твоят сън как беше?

- Не сънувах нищо. Беше просто перфектно. - надигна се леко от леглото, за да седне. Замисли се за секунда преди да каже следващите си думи.

- Очите ти светеха в синьо. Вчера. - все още не смяташе, че е правилно да го пита защото затова така и не изрече думичката.

Нима? Странно, обикновено синьото в тях почти не се забелязва. - казах, сякаш не съм усетил, че това въобще се е случвало. Тогава бях изпитал странен трепет, който и да исках, не можех да си обясня. Как бих го обяснил на нея?

- Да, сигурно от светлината. - знаеше, че не е затова. Знаеше, че очите му бяха наистина сини. Най-синьото синьо, което бе виждала, но нямаше право да изисква каквито ид а било обяснения от него.

В настаналата тишина можех отново да фокусирам единствено лицето й. Неосъзнато за самия мен се оказах пред нея, а ръката ми се вдигна, описвайки невидим кръг по леко мургавата й кожа. -
Твоите очите са по-необикновени. Сякаш в тях има много различни нюанси.

- благодаря - прошепна тихо взирайки се в неговите. Докосването му я накара да настръхне, но не от страх, а от друго напрежение.

В блокиралото ми съзнание всичко се случи толкова бързо. Изгубих контрол. Придърпах я към себе си, заравяйки пръсти в косите й и впивайки настойчиво устни в нейните. Това бе мигът в който правилното ставаше грешно, а грешното правилно.

Действията му я изненадаха, но това не ѝ попречи да отвърне на целувката му също толкова силно и да притвори очи.

Дъхът ми, сливащ се с нейния сякаш отвори ново измерение. Когато усетих допира на ръцете й по кожата си разбрах всичко. Исках да я имам, дори да нямах това право. Всяко следващо действие, всеки рефлекс бе извън разума, извън мисълта и съзнанието.

Сърцето ѝ заби бързо в гърдите ѝ, а дъхът ѝ между целувките галеше кожата му. Какво правеше?! Той беше демон. Беше проклет демон. Ненавиждаше демоните. Поне така бе мислила, а ето че сега това бе твърде далече от ненавист. Кожата ѝ гореше.

Толкова време смъртните не бяха нищо повече то играчка. Бяха нещо жалко с наивна вяра. Но все повече разбирах истината. Това да бъдат мили, да обичат, да мразят, да прощават, да изпитват каквото и да е...не ги правеше слаби. А грехът не беше грях, когато е споделен.
Силните ми ръце изучаваха всяка крехка част от нея. Не знаех дали си меря силата, инстинктът ме погълна напълно. Очите ми се пренаситиха с онзи син цвят, с тях попивах всяко изражение на Елизабет. Сърцето ми биеше бясно, но прескачаше ритъм всеки път, в който я накарах да прехапе устни или да изстене.

Не можеше да си поеме нормално въздух. Чувстваше се почти както вечерта във водата, когато нещо я бе дръпнало надолу. Само че този път се давеше от нещо друго, не от обикновенна морска вода. Ръцете ѝ галеха кожата му.
- мамон - почувства нужда да изстене името му.

Насладата изпълни вените ми. Всъщност беше много повече, но не го знаех и не можех да го опиша. Начинът, по който изстена името ми, откъсна и последната нишка на контрол. Огромните ми черни криле си пробиха отново път навън.

Притиснах Елизабет в силните си обятия и се изстрелях в пространството. Крилете преминаха през прозореца, оставяйки след себе си счупени стъкла. Продължих да я любя някъде в облаците. Там, насред бурята. Около нас засвяткаха заплашителни светкавици, но нищо не можеше да премине през черните криле сега. Бяха големи колкото айсберг и здрави колкото стомана.

- Какво по... - видя черните му криле да се разпъват над тях, а след секунди минаха през прозореца на къщата и се сутремиха към небето. Обви по-здраво ръце около тялото му и се притисна възможно най-близо, заради моментния страх, който изпита. Бяха в небето! Сред буря! Не това бе очаквала, но сякаш само след секунди всяко притеснения изчезна, защото беше с него. Защото черните му криле отново бяха около нея. Защото ръцете му докосваха тялото ѝ, а устните му я целуваха. Беше в безопасност. С него.

Щеше ми се да спра времето и да остана завинаги в този момент, но дори аз нямах такава власт. Всичко беше перфектно. Устните ми оставяха горещи следи по шията й, а когато вледеняващият въздух успокои малко страстите, черните криле ни върнаха обратно. Пръстите ми се врязаха в белите чаршафи за да гарантират успешно приземяване. Усетих ноктите й, оставящи краткотрайни белези по гърба ми. - Елизабет - прошепнах най-сладострастно в ухото й, карайки тялото й да потръпне по нов начин. Отново и отново я притеглях към себе си, все по-плътно. Наистина исках да притежавам проклетата вечност, за да я подчиня на нас.

Името ѝ между устните му я изпълни с някакъв странен трепет, който не бе усещала до този момент. По дяволите, чувстваше се така сякаш изневерява на собствените си принципи, а най-лошото беше че ѝ харесва неуписуемо много. Сливаше вече по-бавно, но също толкова жадно устни с неговите и тихо простенваше под него. Защо ѝ бе да намира някой друг, който да я пази, който да я прави щастлива, след като той бе достатъчно добър за тези неща. А може би щеше да остане с нея в тази къща за по-дълго. Може би можеше да останат завинаги.